четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Един Пакистанец в двора на крал Улаф


Публикувано в http://bpm.cult.bg/ezine/books/?id=718 Автор е FroZZen
Преди да пристигна, един приятел с опит в норвежките общежития ме предупреди: “Не очаквай нищо друго, освен смърдящи пакистанци, които непрестанно готвят пикантни и преди всичко съмнителни манджи.” Да бе, казвам си, точно на мен ли ще ми се падне такъв. Сърцето ми подскача доволно, когато виждам огромния брой блокчета, разположени в стройни редици сред зеленина и се окуражавам още повече, че тук няма как да живеят такива хора.

Ключ, ентусиазъм, вземам на един дъх стълбите до петия етаж. Вратата не е заключена, но няма никой, а от масата невинно ми се усмихват десетина неизмити чинии. Аз сигурно се настанявам последна... Ама че жени, да си оставят чиниите... Аха, днес е неделя, хората са някъде навън, такова хубаво време, август, лято, макар и норвежко.

След като се разбрах със себе си, че това ще да е и няма смисъл да се правя на глезла и да рева, разбира се си поплаках, защото човек е далече от дома, от приятелите, от всичко мило и родно. А отгоре на това нямам одеало и възглавница. И в апогея на моя плач на вратата ми се потропва и разбира се от срам да не ме помислят точно за глезла, припряно замацвам сълзи и сополи и отварям плахо. Обещавам си, че няма да я питам дали мисли все така да не си мие чиниите и че, ако няма нищо против, аз съм вегетарианка и ще ми е малко неприятно да гледам остатъци от месо из общата ни кухня. И тогава идва моментът да си глътна езика, защото на вратата ме посреща не някакво си гигантско женище, което поглъща по десет мъже за закуска обяд и вечеря, ами един мил и невзрачен пакистанец, облечен като за севрния полюс и с шапка, весело килната назад. Хваща ме срам от сълзите ми, но се разговаряме. Той се захваща да си мие чинийките, да чисти на две на три и не е трудно да видя, че няма много опит в тая работа.

Топло е. Кой каквото ще да казва за северната полярна окръжност, не се умира от студ и ако ще да си от Еквадор няма как да не забележиш, че навън слънцето грее, че е зелено и че в крайна сметка тези две якета, дето си ги сложил върху пуловера, те карат да се потиш и да излъчваш не просто миризми, ами зловония. Нищо, нищо, казвам си. Това е клутурният шок. Той скоро ще свикне и ще хвърли якетата. За мой ужас разбирам, че е тук вече втора година.

Шахид, нека му отдадем заслуженото и поне да го нарека с гордо носеното от него име, Шахид учи тежка специалност - инженер по метали или нещо такова, което у мен буди само уважение и завист. Шахид е добро момче, само на 27 и вече има няколко приятелки в Пакистан, plenty, както ми казва един ден, но е виждал само една от тях, на снимка.

Не искам да създавам погрешно впечатление за пакистанците - не след дълго се запознах с много негови приятели. Дори в момента, в който пиша този опит за житие-битие Шахидово, в кухнята ни той беседва с един от многобройните си приятели пакистанци. И те без изключение са чисти, спретнати, отворени. На първия учебен ден групичката на пакистанците, в стил, типичен за бивши английски поданници, се отличава с красиви сини сака, вратовръзки и очевидно уважение към институцията - нещо, което не забелязвам у местните. Аз самата съм по дънки и тениска. Само Шахид е с две якета, не, извинете, с едно. Не знам какво ще прави като падне снегът...

По-интересен феномен е поддържането на чистотата в нашата скромна обща кухня. Само един единствен път видях Шахид да чисти и добре, че не го правеше по-често, защото когато той чисти, не се знае какво може да последва. Една сутрин решихме, че е крайно време да спрем да живеем като прасенцата от оная приказка и внимателно му обясних, че снощи е оставил фурната в ужасно състояние, но онези, които искат да разберат повече за пакистанските употреби на готварската печка, ще трябва да изчакат търпеливо. Разбрахме се кое ще оставим да изчистят норвежците. Захващам се с моята част от кухнята и с женско неразумно доверие оставих Шахид да се занимае с последствията от снощните издевателства над фурната, в която, както знаем, човек предимно пече. Но какво измисля Шахид този път - защо да се поти и да търка, когато може да приложи прагматичните си умения и да свърши същата работа за три пъти по-малко време. И люсва една кофа вода във фурната. Шокирана мога да процедя само едно "Ти си луд," а той ми се усмихва мило като детенце и казва, нищо му няма на пода, нали и без това трябва да се измие. Да бе, на пода нищо му няма, съгласна съм. Опитах се да му обясня, разчитайки на инженерните му познания, че водата има това неприятно качество да влиза където си иска и че на всичко отгоре е много добър проводник. А той само ме поглежда и казва: Which one?

Отказах се да го вразумявам за каквото и да било, но за фурната и начините на готвене наистина се наложи да му обясня. Ето ви нова технология за пържене на картофи: вземате малко хартия за готвене, слагате замръзени картофи, колкото смятате, че ще изядете, поръсвате сол на вкус и поливате с доволно количество олио. Вкарвате ги във фурната и не забравяйте да ги сложите директно върху скарата. Шахид е виждал как се готви с хартия и фолио - това пести миене на съдове и като цяло идеята е много хитра, но Шахид не говори норвежки и когато си купува хартия за готвене, избира два пъти по-евтината, която обаче е опаковачна, а не готварска. Резултатът е една локва олио на дъното на фурната, която за мой късмет пламва и фламбира моите чушки. Кухнята е в дим, противопожарната аларма е готова да се разпищи всеки момент, Шахид излиза от стаята си спокойно и минава през цялата кухня все едно няма нищо. Аз пуфтя и вече съм готова да му скоча на веждите защото то бива безобразие, но това и в Пакистан сигурно го няма. На връщане той забелязва, че нещо там се боря с фурната и че очевидно съм ядосана и решава да се шмугне пак в стаята си. Аз обаче го склещвам навреме и започвам да сипя недоволни коментари: "Казах ти 100 пъти да не поливаш фурната с олио." "Ама не съм я поливал ," "Как не си, гледай какво става тук, не виждаш ли пушека?" "Ммм," казва Шахид и се чуди каква ли ще да е причината. Казвам му да ходи да пита Нютон каква е причината олиото да се стича надолу

Но стига ежедневна проза. Сигурно сте разбрали, че Шахид, а и пакистанците по принцип, носят широки души и дребното оцеляване не ги тормози. Един ден довеждам позната българка вкъщи. Пийваме и си говорим в кухнята, а Шахид се суети около нас. Ходи като обезумял напред назад и когато тенджерата му с ориз и гарам масала игриво започва да прелива на котлона, той се шваща за главата с невинното възклицание: Ой, ой. Моята позната си тръгва и Шахид признава, че много се е развълнувал от нея и че ако не била омъжена, щял да й предложи да се оженят. На мен ми става смешно, защото той е с има-няма три глави по-нисък и с около пет години по-млад от нея, но когато споделям съображенията си, той мъдро поклаща глава: "Аа, Таня, какво разбираш ти от любов! По-високата жена ще ме защитава, а щом е по-голяма, значи е по-мъдра и ще ме направлява в живота." Е, щом е така, добре, съгласявам се.

Шахид може да спечели всяка жена с готвенето си. Особено, ако не обръщаш внимание на мърсотията, оставена след това. Може да спечели много жени и с любовта си и със значението, което й отдава. Няколко пъти слушахме заедно модерната в Пакистан индийска музика, или по-право, той си пуска музиката, така че да не можеш да не я чуеш. Аз индийски не говоря и го моля да ми преведе за какво пеят. Как за какво, за любов естествено, възкликва Шахид. Любовта е най-важното нещо в света и ако двама млади се искат, нищо няма да ги спре. Ето и в Пакистан, продължава той, много хора се опитват да омъжат дъщерите си насила, но повечето двойки в днешно време се вземат по любов. Трябва да си ужасен селянин, за да накажеш дъщеря си така, мъдро заключава Шахид и аз съм съгласна с него. Разговаряме се за любовта и виждам, че в пакистанския светоглед тя има място на първи ред. Дори когато един ден оставаме без част от храната си, защото някой се беше вмъкнал през ноща да похапне, той казва, е, някой е бил гладен, трябва да обичаме ближния и щом е бил в нужда, трябва да му простим. Аз си мисля, че сигурно бая си бил в нужда, за да отмъкнеш замразен бут, хляб и зеленчуци от камерата, но както и да е.

Любов и разбирателство - това е кредото на моя съквартирант от Близкия изток. По тази логика той смята, че всичките съдове в кухнята са общи и една прекрасана неделя грабва най-голямото и хубаво норвежко тенджере под ръка и сварява огромно количество ориз в нея като половината залепва по дъното. Той бърза за сбирка на съотечественици и няма време да се занимава с дребно домакинстване, та небрежно оставя загорялата най-голяма и хубава норвежка тенжера на масата. Подът на кухнята ни преживя първия си сняг, макар и от ориз и се налага да стъпваш много внимателно. Улав, гордият притежател на най-голямата и хубава норвежка тенжера, има нахалството да се прибере точно в неделя, уморен. На всичко отгоре е и гладен, а като за финал, иска да готви точно в най-голямата и хубава норвежка тенжера. Не мога да ги разбера тези норвежци, ей! Той се тюхка, чуди се да мие ли най-голямата и хубава норвежка тенжера или да премери главата на Шахид с нея, но с викингско въздържание преглъща умора и глад и си сготвя нещо друго в тиган. От тогава нататък забелязах как двамата ни норвежки съквартиранти започнаха предвидливо да си прибират тиганите на по-сигурно място. Шахид се прибира на седмото небе от щастие, защото е успял да впечатли една девойка с гозбата си, а ние дружно смразяваме кръвта във вените му с пуританско-европейски лай: защото си оставил кухнята като след бомба?

Шахид е най-разбиращото и човечно същество, което познавам. Когато пуска музика, той не се съобразява дали ти спиш в съседната стая. В рамките на седмица успя да ме събуди с гласа на имама четири пъти и когато изхвърчах от стаята си по пижама, рошава и с полузатворени очи, за да го сръфам със злоба, той притихна на масата като заек, който очаква орелът да го сграбчи, и попита: Ама не ти ли харесва? Какво да кажеш след такъв въпрос, освен да се извиниш или да се направиш на сомнамбул. И реших да се правя, че не забелязвам.

По същия модел се направих, че не забелязвам как един ден краставицата ми изчезна. Знам, че тя е 99% вода, но също знам, че водата се изпарява при условия, различни от тези в хладилника. Ще кажете, какво е една краставица. Само че нека споделя как се шегуват самите норвежци за норвежката краставица: С напредването на есента норвежката краставица намалява, а цената й расте. Тя се продава не на килограм, а на брой. През ноември норвежката краставица става толкова скъпа, че в магазините започва да се предлага със специален норвежки нож, с който можете да си отрежете толкова резенчета, колкото прецените, че ще ви трябват за закуска. Аз за пръв път си купувам от тази специална норвежка краставица и с радост установявам, че няма нищо специално в нея, тоест става за ядене. Шахид ме наблюдава как приготвям таратор и се облизва лакомо. Аз очевидно съм забравила да го почерпя, ама че скръндза!, и той е решил да се самообслужи. Не ме шокира толкова фактът, че е посегнал на краставицата ми, ами това, че дори не беше прикрил следите след себе си. Първият път реших, че не съм изхвърлила опаковката, но когато намерих опаковка от краставица за втори път, нещата станаха съмнителни. В хладилникът жално ме посрешна краставицата ми, с накриво ампутирана половина. Вътрешният ми глас ме посъветва да не споделям с Шахид за мистериозно изчезващи краставици.

Никой не може да разбере широката пакистанска душа по-добре от пакистанците. Затова те се чудят много на дребните ни щураници всеки ден, на европейското ни невежество да ценим живота и накрая, как може да спим по 8, та и повече часа на ден. Часовникът на Шахид звъни в 3 сутринта, когато аз си лягам. Първо невежата в мен си мисли, че той става да се моли, но когато чувам, че излиза от апартамента ми става много съмнително къде ходи посред нощ и какви ги върши. Нали сме отгледани в европейски инкубатор, поръсвани всеки ден със страх от тероризъм, това е най-близко до акъла ми и аз решавам, че Шахид е в дъното на някой грандиозен терористичен план. Започвам да си представят как градът пламва или, оу, гръмва една нощ, как хиляди ревящи пакистанци излизат с голи ножове и режат гърлата на мирно спящите студенти. Това се повтаря няколко нощи. Предразсъдъци, друг път, казвам си, всичко дето разправят за мюсулманите си е чиста истина. Цяла седмица чувам как Шахид се измъква по малките часове на деня и една сутрин любопитството ми толкова нараства, че го попитах какво прави толкова рано навън. Аха, виждам, че го хванах натясно. Шахид има логично обяснение: "Правя един експеримент..." ("аха, тества бомби, това ще да е," мисля аз) "... и понеже всички други взеха удобните времена, се налага да ставам в 3, за да отбелязвам резултатите. Ужасно, ужасно, особено като е студено, знаеш ли как не ми се става от леглото, но ще спя като умра," заявава той с усмивка.

И му вярвам, не знам защо, но му вярвам.


---------------------

*Улаф е начинът, по който се произнася на норвежки името Olaf, но авторът признава, че се е възползвал от фонетичната му прилика с една българска дума. Olaf Tryggvason е човекът, въвел християнстворо в Норвегия след много борби.


**Повечето случки в тази история са крайно преувеличени, а някои са измислени. Тя не цели да осмее никой от споменатите народи, нито да претендира за изчерпателност.

Публикувана@2006-01-31

Няма коментари: