четвъртък, 28 юли 2011 г.

„Където и да се намираме, граничим с България, и на тая граница митничари няма“

 Текстът по-долу е един монолог изигран от големия актьор Георги Калоянчев в „Шоуто на Слави“ от 01.04.2002. Поради повторното му излъчване доби голяма популярност. Мен ме впечатли ужасно МНОГО! Търсих текста в нета и открих ето този блог . Преработих текста, според това как го чувам аз, макар че има едно място, където просто не чувам думата. Много благодаря на Александрина, защото, ако не беше тя, щях да разписвам сама целия монолог! А ето и видеото, защото усещането е прекрасно да го види човек изигран.

“Безбройни са световните кръговратности, в които се вре человек из своя си живот. Докато е малък человек, стига да протегне ръчичка, да се усмихне или просто да каже „мама” и всички го трупат с похвали. И колкото повече се източва человек, колкото по-голям става, толкова повече похвалите намаляват, за да се изгубят на края, кой знае къде по трудните друмища на голямата световна похвала, за да се разпилеят в глупашки битки, наивни победи и безплодни заниатия. Кога мравката срещне мравка, тя я докосне с краченце, за да й каже, къде има зрънце, тревичка или сладко коренче. Кога се срещнат две пчели, те танцуват разни танцове, за да си съобщят, къде има повече цвете и прашец. А ние, людете,твари уж умни и разумни, все тичаме нанякъде, все не ни остава време за человешка приказка, за крехката радост от окуражителния поглед, за един единствен луч на взаимно разбирание и топлинка. А колко разумно може да бъде, дами и господа, ако се поспрем за малко от тая непрекъсната гонитба на наивна слава, власт, богатства, ако проумеем … на това неписайно ръг насам ръг натам, ако си спомним, че тичащият человек не само трудно диша, но и трудно се смее, че дори и влюбените, когато се целуват, се спират на място. Лъжовен е тоя свят, господа, лъжовни са хората, но най-лъжовно е времето. Чака то человека да се захласне в нещо красиво, във влюбени очи, румен залез и хоп, тури му бръчка на лицето, резка на душата, бяло му плисне в косите, залепи му печално устни. Какво си викате, а? Калата какви ги приказва, колко е нещастен! Нищо подобно, млади хора! У мене няма боязън, в тялото на всеки един от нас има толкова много фосфор, че от него могат да се направят 2000 клечки кибрит. Преставяте ли си, какъв огън ще бъде това! А ние какво? Тук драснем клечка, там драснем клечка и накрая последната догаряща клечка лекичко пада в примръзналите ръце на стария човек.
Мой беден български народ, в душата ти препускат хладни ветрове, в нивята ти кълнят бурени, в домовете ти кълне безверие. Мой нежен и раним български народ, надарен и търпелив, лъган и ограбван, от цветове и интереси, от чужди съветници и свои безбожници, мой нещастен български народ! Ний, твоите чеда, където и да се намираме, граничим с България,  и на тая граница митничари няма. На тая граница стои нашата съвест, нашата доблест, нашата толерантност, гробовете на тия, които са били преди нас и люлките на тия, които идват след нас. Мой нещастен български народ, заради страданието ти – поклон! Уважаеми дами и господа, когато няма хляб, има една стара приказка: „Имало едно време един дядо и една баба …”, когато няма сол, има сълзи и от тях ще добием, но когато няма вяра, тогава е страшно. И когато нямате хляб, аз ще ви обичам, и когато нямате работа, аз ще ви обичам, и когато се чудите, как да свържите двата края, аз ще ви обичам. Спомнете си, че някой някъде ви обича, че тази страна ви обича – слънцето, небето, цветята, горите, полята, морето. Че България ви обича. Млади хора, дано във вашите спомени звъни понякога и моят гласец. Дано във вашия път напред се гушне някъде и моя милост. Дано когато ви е доста тъжничко или веселичко, си спомните за оня стар господин, който в късните дни на есента на своя живот дойде при Слави Трифонов.”

вторник, 9 февруари 2010 г.

Alguien dijo algo sobre botones de ascensor ¿?


Alguien dijo algo sobre botones de ascensor ¿?
Originally uploaded by Nichka!

Невероятна снимка! Браво Ники! Много ми хареса и идеята е чудесна, плюс, че ме зарази с ентусиазъм и достатъчно желание, за да се захвана отново с моя много изоставен блог! Имам много идеи, не много време, но пък и много вдъхновение,което ме кара да изтръгна време... Утре ми е последният изпит и после ще ти пиша супер подробен мейл,Ничка де ми алма! Обещавам!!!!!!! Знам, че съм го казвала и преди, но този път се качвам на асансьора и ще натискам всеки ботон,който мога :) Prometido!!!

понеделник, 18 февруари 2008 г.

Честит Рожден Ден, Лили!

Пожелавам ти да си жива и здрава,много успехи, много приятели, много любов и късмет. Ти си невероятен човек и аз много се радвам,че имам щастието и късмета да те познавам! И съм сигурна, че не е случайно! Много целувки от мен!
Песничката, с която те поздравявам: Натисни тук!

неделя, 3 февруари 2008 г.

За Япония с любоФ - част 2


И такааааамммм... Още линкове с интересни и недотам интересни нещица за Япония. Който има време и желание, може да си се порови :
1) Близки срещи с Далечния изток
2) За Япония
3) Блясъкът на Кимура
4) Как се свалят японски гаджета
5) Una japonesa en Japon
6) Japan Guide
И сега два много интересни блога на тема Китай, списвани от Яна Шишкова, на която също станах фенка и много и се възхищавам. Интересни са много и горещо ви ги препоръчвам :)
1) http://yanashishkova.blogspot.com/
2) http://china-18sou.edax.org/
Тя е авторът на две от статиите,които съм публикувала в моя блог,а открих и още доста много интересни статии с нейно участие, но на тях ще им постна само линковете, тъй като в самите статии пише,че не могат да се възпроизвеждат на друго място,макар че по-интерсните ще си ги сейфна и ако имате проблеми можете да ми пишете да ви ги изпратя! :) наистина са интересни!
1) Китай като една човешка длан - тази статия мнооого ми хареса! :)
2) Китайците в България търсят "сам шеф"
3) http://alex.telemaniac.com/?p=573
4) http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=234122.msg%25msg_id%25
На който му се намира време за губене може спокойно да се порови! :)

Нагоре по ескалатора, който води надолу


Линк към статията! :) Натиснете туууууук!
20.10.2006 10:06

Дайте да спрегнем няколко глагола.

Българският език, както е известно, не притежава инфинитив, но затова пък има чудесен набор от склонения, наклонения, поклонения и други -нения.

И въпреки доброто желание и усилията на Другарката Петрова, употребата на повечето от тях си остава известна само на шепа избрани щастливци, като повечето от тях живеят или в минало -нение, или поне в страдателно такова.

Ако бихте били така търпеливи да ме изслушате докрай, може би това, което в противен случай би било “беше”, би могло да бъде “ще бъде”.

“Не се отплесвай”

Не съм се. Просто винаги избирам най-заобиколния път, стига да съществува. Това противоречи на природата на зодията ми, представителите на която са известни с праволинейността си, особено когато се отнася до излизане от правия път.

И така, в живота на всеки от нас рано или късно настъпва така наречената “повратна точка”. Проблемът с тази Точка е, че е винаги зле дефинирана, а в много случаи е размазана в линия с неясно начало, край и направление.

Повратните Точки се делят на две подТочки, които всъщност са междулиния, според това дали резултатът от “повратът” е добър или не толкова добър. И тъй като природата на човека е да анализира, всяка от тези две подТочки се разлага на по още две подТочки според това чия гледна Точка/линия се възприема за вярна, като крайният резултат е многоТочие/петолиние, макар че в крайна сметка кашата е една и съща.

С риск сериозно да разтревожа голяма част от трезвеното математическо общество, Точката може да приема безкрайно много форми. Точкуваният Екземпляр много рядко предусеща идването й преди да стъпи върху нея и да се подхлъзне вихрено, което е и причината за това Точката да е размазана в линия.

И тъй като дължината на линията е правопропорционална на съпротивлението, безобразните инати се пързалят най-дълго и обикновено завършват приключението с охлузен задник и/или самочувствие, защото Точката винаги те премята. Да се бориш с Точката е като да се катериш нагоре по Ескалатора, Който Води Надолу.

“Ха, тарикат! Колко пъти си търчал нагоре по ескалатора, който води надолу!”

Търчал съм, ами, кой не е. И винаги ескалаторът е побеждавал, защото щом въпросът опре до праволинейност, ескалаторите нямат равни. Освен това говорех метафорично.

Но да се върнем на въпроса за спреженията.

Не знам другите хора как се отнасят към обикновените вещи от бита, но аз от много малък съм възприел един по-особен възглед в тази насока, а именно че всяка вещ си има душа, а съответно и нрав, навици, емоции и прочее изначално човешки качества.

Този нестандартен поглед върху нещата несъмнено е дълбоко вкоренен в гените на роднините ми по майчина линия, където е имало такива светли личности, които упорито са отказвали да свалят пръст от копчето на асансьора, докато последният не пристигне на желания етаж, поради страх, че в противен случай машината ще изхълца ехидно и ще спре между етажите завинаги.

Моята вяра, че хората и нещата са добронамерени докато не ги ритнеш по пищяла, ме предпазва от подобни изпълнения, но се е случвало да имам и разюздани пререкания с различни видове хардуер, повечето от които завършват земния си път в кофата за боклук или, в зависимост от това дали съдържат интегрални схеми или не, под поялника.

Не такъв е случаят с ученическата ми чанта. Въпросът за вечността й, който неведнъж е бил повдиган от роднини и приятели, беше внезапно решен в тяхна полза след откритието от моя страна, че химикалки, монети и други ценни предмети са се изнизвали незабелязано и безвъзвратно в продължение на незнайно колко време през цепнатина в дъното.

Отговорът на въпроса защо на цепнатината не й е била обръщано необходимото внимание толкова дълго време се крие във факта, че въпросната чанта всъщност има три дъна, продукт на безчет саморъчни надграждания през последните десет години, които имаха за цел да направят оригиналния продукт неуязвим за негативните влияния на времето и пространството.

Заедно с трите дъна трябва да бъдат споменати двата допълнителни ципа, затварящи се в противоположни посоки, арматурата от жилав дънков парцал, удобен джоб за моливи, отнет от специално купена за целта евтина чанта, и таен джоб с таралежка, който излезе толкова сполучлив, че веднъж годишно го преоткривах и с умиление, и сълзи на очи вадех отдавна забравени вещи от него.

“Не забравяй и специалния джоб за дискети”

Предпочитам да го забравя – пълно фиаско. Дизайнът налагаше всичко ръбесто в чантата да се завира между 16-тия и 17-тия ми прешлен, а джобът беше окончателно премахнат, след като забелязах, че очертанията му се виждат дори през дънковата арматура, отчасти поради видимата отвън тропоска.

Не е лесно да се опише с думи прости любовта ми към тази чанта. Някои неща никога не се променят на по-дълбоко ниво, макар че след петнайсет години биха могли да приемат малко по-различна повърхностна форма.

И така, Точката обяви присъствието си. И аз си купих Нова Чанта, и оставих Старата Чанта в Гардероба, и видях, че Покупката беше Добра. И глаголът “имам” беше спрегнат, впрегнат и наклонен, докато не се превърна в “имах”, макар че строго погледнато Старата Чанта все още съществува и в този смисъл е Вечна докато не бъде изхвърлена.

Малка победа в спора, но трябва да се радваме и на малките неща.

Интересно е обаче поведението на Точкуваната Единица в момента, в който осъзнае, че е обект на Точкуване. Погледнато в перспектива, в момента на покупката Точкуваната Единица вече се е пързаляла с шеметна скорост от известно време, размазвайки Точката в дълга и криволичеща линия.

Това прозрение, за съжаление, обикновено идва прекалено късно, така че и да викаш “Спрете, искам да сляза!”, никой не може да реагира адекватно.

“Е, то си е закон – ако няма съпротивление, колкото по-дълго си набирал скорост, толкова повече време ще ти трябва да спреш...”

Както споменахме по-горе, обаче, за разлика от физиката, в живота всяка съпротива само те кара да се пързаляш по-дълго, затова най-добре да се оставиш на течението и да се забавляваш по пътя.

И тъй като осъзнах, че Точката е била настъпена преди повече от половин година, когато си смених специалността, университета, квартала, квартирата и любимата бира, реших да се попързалям още половин година.

И така си смених слушалките, които също като Старата Чанта бяха надграждани безброй пъти и имаха Допълнителна Ламаринена Рамка, която в слънчеви дни блестеше като ореол, използваха седмия подред кабел, имаха дупки от цигари по дунапрена и се разпадаха на три части при по-бодра крачка, срещу което не помагаше дори и тефлонова лента за облицоване на водопроводни тръби.

И така си смених очилата, по рамките на които вече растеше тучна зеленина, а лещите оцветяваха целия свят в онзи неповторим нюанс на жълтото, от който ти се насълзяват очите и се олигавяш несъзнателно.

И така смених лаптопа, който тежеше два пъти колкото “Марица”-та, на която майка ми е пишела докато аз съм ходел прав под масата, който имаше нужда да бъде подканван любезно да се включи и, ако обича, да престане да пищи, използваше третия си подред харддиск и имаше няколко дупки в корпуса, дължащи се на пиромански ефекти и неколкократни изпускания върху бетонни повърхности, съпроводени със звучни пукания.

И така се освободих от косата си, както и по-голямата част от брадата, заради които всички, които ме познаваха по-слабо, се кръстеха скришом и шепнеха “Помилуй” всеки път, когато ме видеха.

И така се отървах от три чувала тениски, чорапи и други текстилни изделия, която една приятелка учтиво, но непреклонно отказваше да нарича “дрехи”, и страшно се забавлявах, докато тя ми подаваше пуловери в пробната.

По-маловажните неща не се забелязват при тази скорост вече. Имам едно моливче от 1998-ма, но не знам колко ще издържи на спрежението.

“Не се впрягай толкова”

Не се впрягам, нито пък се напрягам. Недейте и вие.

Александър Хаджииванов

Да запомниш Китай с добро - част 2



Колко китайци познавате? Какви впечатления имате? Първите граждани на тази страна пристигнаха у нас като дребни търговци на запалки и текстилни изделия, които дори в Китай никой не купува. Те се позакрепиха, отвориха ресторанти, внесоха по-качествени стоки. Сега ту тук, ту там се отварят съвместни предприятия, дори фабрики.

Познаваме китайците като вечно усмихнати хора, които трудно казват "р", но добре знаят да се пазарят. И, в общи линии, това е.

Поради различния бит и трудния за тях български език, малко от тях успяват да се сприятелят с българи. Лесно е да решим, че не желаят. Това всъщност не е така. Оказва се, че младите китайци са учудващо свенливи и много по-големи традиционалисти, отколкото сами биха признали. Лиу се казва първата учителка доброволка, която пристигна да преподава китайски език на китайските паралелки в софийското 18-то училище, където и аз от няколко години се опитвам да запаля в детските главици интерес към любимата ми страна. Тя беше млада жена на 29 години, омъжена и с малко детенце. Отне ми половин година да я изведа из нощна София. Не беше недоверие към мен, по онова време вече бяхме доста близки, но един особен свян. Приличаше на дете, което прави нещо, но знае че е забранено. Беше трогателна. И те повечето са такива – чисти, непокварени от провокации и все още живеят според реалните човешки ценности. За тях дълг, чест, приятелство, покровителство, раздаване, човеколюбие, синовна почтителност и много друг ни са просто думи, лишени от съдържание, а реални ценности, проверени и издържали на хилядолетия история. Дали ще продължи да е така, кой знае.

Когато на 22 години за първи път пристигнах в Китай, единствените китайци, които бях виждала бяха двамата ни учители г-жа Фан Хуа от Нанкинския Университет и г-н У от Шанхай, които за по две години ни бяха преподавали китайски език. Учителят в средновековен Китай е заемал в обществената стълбица трето място непосредствено след самия император и след родителите. И макар тъмният период на Културната революция (1966-76) да срина авторитета на интелектуалците, сега статуквото е напълно възстановено и мястото в социалната стълбица на учителите специално е много високо.

Каква е разликата между българския и китайския учител? От една страна чувството за лично достойнство, което струи от тези хора, неизбежно те държи на известна дистанция. От друга страна обаче, учителите в Китай имат по-тесни връзки с учениците си, отколкото в България. Например случи се така, че лежах около две седмици в болница в Нанкин и двете преподавателки, в чиито часове все пак влязох (признавам, не бях най-усърдната студентка), дойдоха всяка с кошница плодове и цветя. Когато изразих учудването си, че са отделили от времето си за мен, те казаха, че ние, чуждестранните студенти, се нуждаем от още по-голямо внимание от китайчетата, защото сме далеч от дома и няма кой да ни помогне. Като поживях по-дълго там, се запознах и с други хора. Ще опиша само няколко от образите, които ми изникват, когато си спомням.

Да вземем за пример хората по улиците. Те карат велосипеди, вървят прегърнати, като прегръдката между мъже е също толкова срещана, както между жени и двойки. И младежите и по-възрастните са еднакво любопитни. Особено в градове, в които рядко се вижда чужденец, могат да ви наобиколят, засмяно да хвърлят в лицето ви едно дръзко "hallow"!, почти единствената английска дума, която доскоро можеше да се чуе навсякъде, и да чакат вашата реакция. Разбира се, най-добре е да знаете китайски език, така ще успеете да участвате като равностоен партньор в играта. Ако имате добро чувство за хумор и подчертаете дължината на носа си (китайците са рисували чужденците с нос като на Пинокио), особеностите на фигурата или други несъвършенства, нищо чудно скоро да обядвате на обща трапеза и да спечелите куп верни приятели.

Аз съм пълна и където и да отида, китайците се обръщат и ме гледат, после сочат, цъкат с език и казват: "Леле, колко е дебела!" Ако съм в настроение, се обръщам и казвам: "А не съм ли красива!" И те веднага започват да кимат с глава, красива си, красива, брей и китайски знаеш. Така съм се запознала с много различни хора. Със старци, които тренират в парка или на улицата тайдзицюен или изпълняват любими арии от пекинската опера, с младежи велорикши, които предлагат за само петстотин юана да ти покажат красотите на някое езеро или просто да разгледате пекинските хутуни. Като се позаговорите, цената може да падне и на 100 юана, а ако сте склонни да дадете косъм от светлите си коси, току виж и двадесет юана станат достатъчни за романтичната обиколка.

Тъй като все още сравнително малко чужденци владеят китайски в по-голяма степен от някое "Ни хао!" (здравей) и "Сиесие" (благодаря), затова ако видят, че може да си кажете някоя приказка, китайците винаги ще намерят време да обсъдят с вас предимствата на чужбина и Китай, ще ви разпитат за заплатата ви и с болезнен интерес ще чакат да чуят мнението ви за самите тях.

Тъй като обикновено чужденецът е просто зашеметен от различните усещания и приключения, отговорът ще е ласкателен и китаецът събеседник след комплимента ще се плесне с двете ръце по бедрата. После усмихнат дълго ще обяснява как чужденецът е потвърдил истината за правилността на китайския начин на живот. Малко тъжно усещане оставя един такъв разговор обаче. Всъщност те все още не са придобили онова самочувствие, присъщо на гражданите на богатите държави. И отново онова усещане за детска неподправеност, когато ги похвалиш, че добре се справят. И тъжни са не те, а ти, защото знаеш какъв е светът, към който те така бързат да се приобщят и неволно си мислиш, че не ти се ще след десет или двадесет години тези приветливи хора да те посрещат единствено с желанието да извършат сделка. Плащай и заминавай.

За тях съвсем не е очевидно, че в момента целият свят иска да научи китайски език, да се пресели при тях, да ги изучава и дискутира. Те са интересните, самобитните. И аз съм една от белите "лаоуайки" (чужденки), които са обсебени от идеята да проумеят тази страна. Но съм привърженик на това да остана наблюдател, а не да се намесвам с цел да променям нещо.

Китайците винаги се интересуват от това колко богата е една държава. Ако кажа обаче, че получавам колкото тях или по-малко, няма да повярват, защото все още трудно ни различават и мислят, че всички с бяла кожа са задължително американци или западно-европейци.

На лицата на китайците се чете всяка емоция и те реагират непосредствено на уважение и обич. Вашата усмивка ще предизвика сто усмивки. Ако сте надменен и вечно недоволен, те само ще вдигнат рамене и ще си кажат, че сте чужденец и никакви чудатости не могат да ги смаят. Истината е, че и по пижама да се разхождате, надали ще привлечете повече погледи от обикновено, просто защото чужденците априори са странни птици. Но каквото и да правим, не можем да ги учудим толкова, колкото те нас.
Ще разкажа най-показателната случка за целия ми престой в Китай. Стипендията естествено не ми стигаше и към края бях останала съвсем без пари. Тъй като свиря на китара и пея, потърсих работа в един бар, в който всяка вечер имаше жива музика. Взеха ме на работа и цял месец по половин час на вечер пеех за посетителите. Десетина дни, преди да се върна в България, дойде една шумна компания, само от мъже и един от тях след песните ми дойде да ме поздрави. Той каза обичайните комплименти, после директно ме попита какво ми трябва. Аз се стреснах и казах, че нищо не ми трябва, но той настояваше, че след като пея в бар, аз със сигурност имам нужда от нещо. Без да мисля, казах че ми трябва самолетен билет от Нанкин до Пекин, защото имах ужасно много багаж. Той кимна и каза, че може да се уреди. После всичко стана като на сън. На следващия ден той ме заведе в един билетен офис, купи ми билет до Пекин, не се отдели от мен и накрая ме изпрати с колата си до летището и през цялото време не намекна нищо неприлично, нито поиска нещо в замяна. Аз го попитах защо прави всичко това и той каза думи, които ще помня до края на живота си: "За да запомниш Китай с добро!"

Така и стана…

Автор: Яна Шишкова
(предишна част: Да запомниш Китай с добро - част 1)

Материал на Bulgarian Post