петък, 30 ноември 2007 г.
неделя, 18 ноември 2007 г.
I dare you, dear Дзъ!
Муахахахаха! Силве, предизвиквам те на една борба с палци!!!!! Както в добрите стари времена! *каза Ива, сваляйки си рицарската ръкавица, и зашливявайки с нея през лицето Силвия най-безсрамно* Очаквайте продължение...Муахахахаха... X)
събота, 17 ноември 2007 г.
Училище без насилие
UNICEF - BULGARIA
Училище без насилие
"I am a person" by Laura Grimes,
bullying victim, committed suicide at 14.
Училище без насилие
"I am a person" by Laura Grimes,
bullying victim, committed suicide at 14.
I am the person you bullied at school.
Аз съм човекът, който седеше безмълвен, смутен.
I am the person with hurt in his eyes.
Аз съм човекът, който носи болка в очите си.
I am the person you never saw cry.
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си.
I am the person living alone with his fears.
Аз съм човекът, живял във страх и насилие толкова време.
I am the person destroyed by her peers.
Аз съм човекът, разрушен от това бреме.
I am the person who drowned in your scorn.
Аз съм човекът, който се давеше в презрение.
I am the person who wished she hadn't been born.
Аз съм човекът, който проклинаше своето рождение.
I am the person you destroyed for "fun".
Аз съм човекът от твоето поколение.
I am the person whose name you don't know.
Аз съм човекът, чието име не знаеш.
I am the person who just can't let go.
Аз съм човекът, за когото не хаеш.
You think bullying makes you cool.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп.
But I am a person too, just like you.
Но и аз съм човек, като теб.
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък.
I am the person who didn't know how to be cool.Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък.
I am the person that you alienated.
I am the person that you alienated.
Аз съм човекът, който те отвръщаваше.
I am the person that you ridiculed and hated.Аз съм човекът, на когото се подиграваше.
I am the person you scared everyday.
I am the person you scared everyday.
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден.
I am the person who had nothing to say.Аз съм човекът, който седеше безмълвен, смутен.
I am the person with hurt in his eyes.
Аз съм човекът, който носи болка в очите си.
I am the person you never saw cry.
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си.
I am the person living alone with his fears.
Аз съм човекът, живял във страх и насилие толкова време.
I am the person destroyed by her peers.
Аз съм човекът, разрушен от това бреме.
I am the person who drowned in your scorn.
Аз съм човекът, който се давеше в презрение.
I am the person who wished she hadn't been born.
Аз съм човекът, който проклинаше своето рождение.
I am the person you destroyed for "fun".
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление.
I am the person, but not the only one.Аз съм човекът от твоето поколение.
I am the person whose name you don't know.
Аз съм човекът, чието име не знаеш.
I am the person who just can't let go.
Аз съм човекът, за когото не хаеш.
You think bullying makes you cool.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп.
But I am a person too, just like you.
Но и аз съм човек, като теб.
Don't be indifferent,
Just be different!
Get in touch!
Just be different!
Get in touch!
Не бъди безразличен,
Бъди различен!
Говори с приятел
0 800 19 100
Tell a friend. Toll-free line for children - bullying victims
Линк към клипа: http://www.zazz.bg/play:904487ed
0 800 19 100
Tell a friend. Toll-free line for children - bullying victims
Линк към клипа: http://www.zazz.bg/play:904487ed
Музичка за добро настроение!!!
Текст,за тези,които обичат да си я пеят, знам, че сте много :)
I see trees of green........ red roses too
I see them bloom..... for me and you
And I think to myself.... what a wonderful world.
I see skies of blue..... clouds of white
Bright blessed days....dark sacred nights
And I think to myself .....what a wonderful world.
The colors of a rainbow.....so pretty ..in the sky
Are also on the faces.....of people ..going by
I see friends shaking hands.....sayin'.. how do you do
They're really sayin'......i love you.
I hear babies cry...... I watch them grow
They'll learn much more.....than Ill never know
And I think to myself .....what a wonderful world
Yes I think to myself .......what a wonderful world.
четвъртък, 15 ноември 2007 г.
What´s your Dosha?
Първо малко инфо от wikipedia що е то, аджиба, доша?
И така: "Doshas is a key term in Ayurveda and described the three different life energies vata, pitta and kapha, the people give their individual constitution and his physical and mental function regulate.
1.Vata comes from the Sanskrit and means "move". It is the most important part of the Dosha-Gerüsts and is responsible for all motions in the body, both physical than mental. Vata supports the body and tissues and regulates the circuit. As a cosmic connection is for the wind and the basic principle is change. The elements are air and ether, and the influences activity and movement. Vata is cold.
2.Pitta is "hot" and consists of the elements of fire and water. It is for all the biochemical activities, including the production of heat. Pitta has a relation to the sun and the basic principle is the conversion. It affects metabolism. Pitta is hot.
3.Kapha is composed of the elements of water and earth, the basic principle is the inertia. It stands for stability, the Nährende, Fürsorgliche, Mütterliche and is limited to physical level for everything ceremonies like bones, teeth and nails. Kapha is cool."
Това е най-основното.Аз просто останах много изумена колко е вярно следващото за мен!!! Аз съм Питта!!!! Тези,които ме познават ще кажат дали съм права, но наистина е много вярно определението,което ми даде този тест и за това ви съветвам и вие да го пробвате; после може да ми споделите резултатите... И така: Каква е твоята Доша? Тази е моята:
| Your Dosha is Pitta |
 You have a quick mind, a gift for persuasion, and a sharp sense of humor. You have both the drive and people skills to be a very successful leader. Argumentative and a bit stubborn, you have been known to be a little too set in your ways. But while you may be biased toward your own point of view, you are always honest, fair, and ethical. With friends: You are outgoing and open to anyone who might want to talk to you In love: You are picky but passionate To achieve more balance: Be less judgmental of those around you, and take cool walks in the moonlight. |
Наръчник как да си хванете гадже според азиaтските сапунки
Автор:San4e/Heavenly Psycho Линк към оригинала: http://san4e.greatestjournal.com/16936.html
[Sep. 25th, 2007|11:47 am]
Мила моя, вие сте безнадеждно влюбена в някой японец, кореец или китаец? Чудите се как да го впечатлите, как да спечелите сърцето му? Не се чудете, а просто прочете следващите вариянти за действие.
Като за начало се запишете в някое японско училище, като предварително си набележите най-готиното момче във випуска ви. Гледайте непрекъснато да се изявявате като отявлен антисоциялен субект със силен, благороден и самоотвержен характер. Постарайте се да си навлечете омразата на готините мацки във училището и гледайте да станете обект на подигравка и унижение от тяхна страна пред очите на готиния пич. Ако той се окаже свестен може да реши да ви превърне в готина мацка с важната помощ на неговия най-добър, леко странен и съответно също така готин приятел. При лошо развитие на ситуацията пичът няма да ви забележи и вие напразно ще сте понесли унижението.
В такъв случай сменете училището. Изберете си някое баровско даскало, в което предварително сте проучили, че учат 4 богати пича, управляващи всички ученици по свои собствени правила. Гледайте да си изпречите на техния лидер, противопоставете му се открито и подскачйки му ударете круше. При добро стечение на обстоятелствата ще успеете да впечатлите не само него, но и готиния му риж приятел. В противен случай вероятно ще бъдете пребита, изключена и с разбито сърце.
При второто стечение на обстоятелствата отново сменете училището. Изберете си даскало, в което има отбор по гребане с готин пич в него. Запишете се в отбора и непрекъснато се изявявайте като силна, благородна и самоотверена личност. При добро стечение на обстоятелствата ще впечатлите момчето от отбора, при лошо ще сте тренирала цяла година напразно гребане. Ноооо, не се отказвайте!!! Сменете училището!!!
Запишете се в мъжки колеж, набележете най-готиното емо във випуска, направете се на момче и се настанете в стаята му. Правете се на негов най-добър приятел и при добро стечение на обстоятелствата ще успеете да спечелите не само неговото сърце, но и любовта на неговия риж и дългонос другар. При лошо ще сте се правила цяла година на момче, ще сте носила пристягащ бюста корсет, ще сте делила баня със същество от противоположния пол и накрая ще бъдете изключена от мъжкия колеж, поради факта, че просто не сте момче. Но, в никакъв случай не се отчайвайте. Има още много вариянти!!! Сменете училището!!!
Изберете си училище с готин тип във випуска, който отново има емо наклонности и иска да стане лекар. Симулирайте, че сте болна от тежка и неизлечима болест пред него. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност. Състоянието ви непрекъснато трябва да се влошава, влезте в болница. При добро стечение на обстоятелствата пичът ще се влюби във вас, ще стане лекар, ще открие лек за симулираната болест и ще се вземете. При лошо - мила моя, ще е наложи да симулирате смърт.
Сменете училището. Открийте даскалото, в което е записан да учи сина на боса на мафията. Бъдете мила с него, подарете му моливче, усмихвайте му се. Ако това не помогне се пробвайте с нисичкия му телохранител с почти бръсната глава. Може в краен случай да се пробвате и с женствения приятел на мафийотския син, но този вариянт не е за препоръчване, за вас все пак още има надежда.
Потърсете ново училище с готин тип във випуска. Отидете с баща си при врачка, която трябва да ви даде праскова, която вие трябва да изядете едновременно в пътуващ влак по време на земетресение. Ако успеете да направите всичко това, най-вероятно с баща си ще си смените телата. Странното ви поведение при добро стечение на обстоятелствата ще накара готиния тип да хлътне по вас. При лошо - вие ще бъдете заклеймена като луда и ще бъдете принудена да живеете до края на дните си като 40 годишен японец. Ако това не се случи, чисто и просто съберете още малко сили и продължете нататък. Сменете държава и съответно училището. Сватосайте майка си с бащата на най-готиния пич във випуска. Натъкмете така нещата, че да се направите, че давате любовно писмо на другия готин тип във випуска, но в действителност връчете писмото на бъдещия си брат. При добро стечение на обстоятелствата с брат ви ще се вземете, при лошо - ще трябва да смените държавата.
Отново се върнете в даскало. Този път плана за действие е такъв. Намерете си училище, в което готиният тип е мрачен, антисоциален субект със склонност към насилие. Внушете на две момчета да снимат под полата ви, като съобразите момчето да е наблизо. При добро стечение на обстоятелствата пичът ще ви спаси, но преди това ще се опита да ви удуши. При лошо стечение на обстоятелствата ще има снимка на бельото ви в коридорите на даскалото. Но нищо, не се отчайвайте. Така и така вече завършвате, но все пак може да смените училището.
Станете прислужница в кралския дворец. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност пред по-готиния принц. При добро стечение на обстоятелствата той ще се пребори с всички дворцови интриги и след години вие ще се вземете. При лошо - ще бъдети уволнена.
Нищо!!! Станете стюардеса. Набележете си най-готиния емо механик на летището. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност пред него. При добро стечение на обстоятелствата вие двамата ще се вземете и то не къде, а на някой хавайски плаж. При лошо - ще сте работили известно време като стюардеса, което не е чак толкова зле, ако разбира се нямате страх от летене.
Продължете натам. Отидете в Ikebokuru West Gate Park, издирете тамошния сериен убиец, внушете му да ви убие и тъкмо, когато ви посегне, се втурнете към високия, мургав, дългокос тип с шапка. Ако той не ви обърне внимание, може да се насочите към неговия мълчалив приятел, който рисува мъртви жени. В този вариянт, при лошо стечение на обстоятелствата обаче има голям риск да бъдете убита.
И ако приемем, че вие сте успели да направите всички тези превъплъщения без да се побъркате, фалирате, бъдете убита или да влезете в затвора, например, и все пак не сте успели да си хванете гадже за вас остават още два-три вариянта.
Първо, отново си сменете пола, влезте в Д-бойс и се дръжте мило с Араки. Той принципно пуска на всичко мъжко. Ако не ви пусне все пак, пробвайте да влезете в някоя бойбанда. Всяка бойбанда има нужда от момиче, защо това да не сте вие?
Ако не успеете и така да съблазните някой, мила моя, съветвам ви да скочите от някой мост. Туко виж най-после паднете върху истинската си любов, която няма да е необходимо да манипулирате, за да ви обича.
Като за начало се запишете в някое японско училище, като предварително си набележите най-готиното момче във випуска ви. Гледайте непрекъснато да се изявявате като отявлен антисоциялен субект със силен, благороден и самоотвержен характер. Постарайте се да си навлечете омразата на готините мацки във училището и гледайте да станете обект на подигравка и унижение от тяхна страна пред очите на готиния пич. Ако той се окаже свестен може да реши да ви превърне в готина мацка с важната помощ на неговия най-добър, леко странен и съответно също така готин приятел. При лошо развитие на ситуацията пичът няма да ви забележи и вие напразно ще сте понесли унижението.
В такъв случай сменете училището. Изберете си някое баровско даскало, в което предварително сте проучили, че учат 4 богати пича, управляващи всички ученици по свои собствени правила. Гледайте да си изпречите на техния лидер, противопоставете му се открито и подскачйки му ударете круше. При добро стечение на обстоятелствата ще успеете да впечатлите не само него, но и готиния му риж приятел. В противен случай вероятно ще бъдете пребита, изключена и с разбито сърце.
При второто стечение на обстоятелствата отново сменете училището. Изберете си даскало, в което има отбор по гребане с готин пич в него. Запишете се в отбора и непрекъснато се изявявайте като силна, благородна и самоотверена личност. При добро стечение на обстоятелствата ще впечатлите момчето от отбора, при лошо ще сте тренирала цяла година напразно гребане. Ноооо, не се отказвайте!!! Сменете училището!!!
Запишете се в мъжки колеж, набележете най-готиното емо във випуска, направете се на момче и се настанете в стаята му. Правете се на негов най-добър приятел и при добро стечение на обстоятелствата ще успеете да спечелите не само неговото сърце, но и любовта на неговия риж и дългонос другар. При лошо ще сте се правила цяла година на момче, ще сте носила пристягащ бюста корсет, ще сте делила баня със същество от противоположния пол и накрая ще бъдете изключена от мъжкия колеж, поради факта, че просто не сте момче. Но, в никакъв случай не се отчайвайте. Има още много вариянти!!! Сменете училището!!!
Изберете си училище с готин тип във випуска, който отново има емо наклонности и иска да стане лекар. Симулирайте, че сте болна от тежка и неизлечима болест пред него. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност. Състоянието ви непрекъснато трябва да се влошава, влезте в болница. При добро стечение на обстоятелствата пичът ще се влюби във вас, ще стане лекар, ще открие лек за симулираната болест и ще се вземете. При лошо - мила моя, ще е наложи да симулирате смърт.
Сменете училището. Открийте даскалото, в което е записан да учи сина на боса на мафията. Бъдете мила с него, подарете му моливче, усмихвайте му се. Ако това не помогне се пробвайте с нисичкия му телохранител с почти бръсната глава. Може в краен случай да се пробвате и с женствения приятел на мафийотския син, но този вариянт не е за препоръчване, за вас все пак още има надежда.
Потърсете ново училище с готин тип във випуска. Отидете с баща си при врачка, която трябва да ви даде праскова, която вие трябва да изядете едновременно в пътуващ влак по време на земетресение. Ако успеете да направите всичко това, най-вероятно с баща си ще си смените телата. Странното ви поведение при добро стечение на обстоятелствата ще накара готиния тип да хлътне по вас. При лошо - вие ще бъдете заклеймена като луда и ще бъдете принудена да живеете до края на дните си като 40 годишен японец. Ако това не се случи, чисто и просто съберете още малко сили и продължете нататък. Сменете държава и съответно училището. Сватосайте майка си с бащата на най-готиния пич във випуска. Натъкмете така нещата, че да се направите, че давате любовно писмо на другия готин тип във випуска, но в действителност връчете писмото на бъдещия си брат. При добро стечение на обстоятелствата с брат ви ще се вземете, при лошо - ще трябва да смените държавата.
Отново се върнете в даскало. Този път плана за действие е такъв. Намерете си училище, в което готиният тип е мрачен, антисоциален субект със склонност към насилие. Внушете на две момчета да снимат под полата ви, като съобразите момчето да е наблизо. При добро стечение на обстоятелствата пичът ще ви спаси, но преди това ще се опита да ви удуши. При лошо стечение на обстоятелствата ще има снимка на бельото ви в коридорите на даскалото. Но нищо, не се отчайвайте. Така и така вече завършвате, но все пак може да смените училището.
Станете прислужница в кралския дворец. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност пред по-готиния принц. При добро стечение на обстоятелствата той ще се пребори с всички дворцови интриги и след години вие ще се вземете. При лошо - ще бъдети уволнена.
Нищо!!! Станете стюардеса. Набележете си най-готиния емо механик на летището. Непрекъснато се показвайте като силна, благородна и самоотвержена личност пред него. При добро стечение на обстоятелствата вие двамата ще се вземете и то не къде, а на някой хавайски плаж. При лошо - ще сте работили известно време като стюардеса, което не е чак толкова зле, ако разбира се нямате страх от летене.
Продължете натам. Отидете в Ikebokuru West Gate Park, издирете тамошния сериен убиец, внушете му да ви убие и тъкмо, когато ви посегне, се втурнете към високия, мургав, дългокос тип с шапка. Ако той не ви обърне внимание, може да се насочите към неговия мълчалив приятел, който рисува мъртви жени. В този вариянт, при лошо стечение на обстоятелствата обаче има голям риск да бъдете убита.
И ако приемем, че вие сте успели да направите всички тези превъплъщения без да се побъркате, фалирате, бъдете убита или да влезете в затвора, например, и все пак не сте успели да си хванете гадже за вас остават още два-три вариянта.
Първо, отново си сменете пола, влезте в Д-бойс и се дръжте мило с Араки. Той принципно пуска на всичко мъжко. Ако не ви пусне все пак, пробвайте да влезете в някоя бойбанда. Всяка бойбанда има нужда от момиче, защо това да не сте вие?
Ако не успеете и така да съблазните някой, мила моя, съветвам ви да скочите от някой мост. Туко виж най-после паднете върху истинската си любов, която няма да е необходимо да манипулирате, за да ви обича.
Какво е това,което ни прави специални?
Николай Хайтов
За едно кацарство аз съм се трепал шест години! Две години ходих из гората, докато науча от кои дървета стават хубави дъски; една година се учих само да цепя, една година - само да дялам, две години - да рендосвам и сглобявам, и тогава, за да те признаят за майстор - даваха ти да направиш каца с вързани очи. Дванайсет майстори кацари, а ти в средата, каца работиш с вързани очи! Като я направиш - пълнят я с вода. Капне ли капка - оставаш си чирак, не капне ли - опасват ти майсторски пояс и си готов майстор.
Тоя изпит беше тежък, на какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!
Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бях завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това се беше алъш-веришът, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари - нямаше какво да се яде. Баща ми - стар и болен - работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.
Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: "Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?"
- Мога! Защо да не мога?
- Триста оки и да се огребва?
- Триста оки и да се огребва!
- Започвай - заръча ми Сулю. - На Костадиновден я искам вкъщи!
За пари не отвори и дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки до събира, хем като се наведеш - да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки - трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.
Отивам при баща си и го питам:
- Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?
- Ако си майстор - вика баща ми, - ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!
Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат - точно! Колкото широка, толкоз и висока - чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка - може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни - право в Хамбердере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите - ето ти стопанина. Като видя кацата - зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефа и се намръщи.
- Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват! . . . Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?
- Като слезеш в града - викам на Сулю, - купи си обръчи и ме викай да ги сложа, а сега - карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!
- Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.
Докато се разправяме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира - събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!
- Бре-ей, каква каца! Ама, че кацище! Ако беха обръчите железни - еша си нямаше да има!
Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.
- Тия лескови обърчета - вика му ходжата, - ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника - пак добре!
Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.
- Като ни гледаш помаци - вика ми ходжата, - да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!
Хванаха ме дяволите:
- Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите - халал да ви джумбуша, ако ли останат здрави - хубаво да знаеш: ще те обръсна!
- Обръсни ме! - каза ходжата.
Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:
- Оттук надолу камък ако се претърколи, става на парчета - камо ли каца. От кацата му няма да остане - вика - и треска!
- Добре - казвам. - Дайте ми вода!
Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: "Бог да прости хубавата каца!" Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно "бу-ум!" и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.
Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от отсрещните махали: "Кацата отиде, каца-та-а-а-а!" "Цяла, значи, е кацата" - мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца, и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: "ба-а-ам!" Подрипне към отсрещния: "бу-ум!" Засуче я водата към скалата: "дум-дум" - топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю - пара започна да излиза от главата - шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.
- Лягай да те бръсна! - викам на ходжата.
- Не барай ходжовата брада! - замоли се Кара Сулю. - Двойно ще ти платя! Няма ли брада - няма ходжа!
- Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!
Нямало бръснач.
- Донесете ми ножица!
Обадиха се агаларите:
- Тройно ще ти платим кацата! Недей!
- И петорно да ми я платите - от брадата на ходжата се не отказвам.
Хванаха се двама-трима за ножовете:
- Назад!
Писнаха жените и децата - ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.
- На трески ще ви нацепя!
Сега като приказвам - става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава - пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!
- Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!
Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: "ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!" Хората - накачили се на дуварите и покривите - гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.
- Майсторе, стига бе!
А като видя, че дялнах и последните косми - хвана си лицето в ръцете и - заплака:
- Немате си вече ходжа! Немаме си ходжа!
Качих се на мулето и тръгнах:
- Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!
Никой не рече нито "сбогом", нито "със здраве".
Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде ума чак като наближих село. Баща ми - стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? - не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.
Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма "добре дошъл", "добре заварил".
- Продаде ли кацата?
- Не!
- Защо?
Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.
- Лягай на земята! - вика баща ми. - Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!
Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми зхавана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.
- Ставай - казва, - главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата - аферим! - И ме целуна. - Мъж си! Тая есен - казва - ще те годим!
- А пари? - вика мама.
- Има ли майсторлък - вика баща ми, - парите сами ще дойдат.
Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.
- Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще я платят, само да си я изтеглиш от вира!
Преди още да наближа Хамбардере - чувам: "ба-ам, бу-ум!" - бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.
- Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем мигнем.
Хвани я, но как? Хамбардере - девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!
- Давайте - казвам - въже!
Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.
За спускането - спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи, хем ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно, няма ли! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша - няма дъно! Викнах да ме изтеглят - не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: "Лию, връщай се, тия зян ще те направят!" Другият ми шушне: "По-добре смърт, отколкото срам!" Рекох: "Втория ще слушам", и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.
Кацата кръжи с водата и аха-а - вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата - замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените - имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.
Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата - напила се с вода - станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.
- Теглете бре!
- Не можем! - чува се отгоре. - Тежко!
Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се е трило на козирката на скалата, до половината се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. "Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?. . . Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата."
"С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!" Реших: "Ще се държа за кацата." И се развиках:
- Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!
Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам - намерих се във водата. Натопи ми се главата, плясна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат:
- Удави се, удави се!
Но видяла, че изплавах заедно с кацата, и завикаха отново:
- Жив е, жив е! Тичайте за въже!
Докато да дойдат с въжето, каквото се е преживяло във водовърта, да се не случва нито на приятел, нито на враг! Кацата мазна, държа я едвам, на това отгоре, разиграла я водата, та се мята като бесна! Хакне се в единия бряг, а че литне към обратния и не гледа дали няма ръцете ми да се пречукат. А удари ли ме в ръцете - водовърта ще ме лапне на една глътка: усещам я водната бургия как в джендема й се ще да ме забие. По едно време дойде ми на ум да възседна кацата, за да мога да я управлявам. Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.
Гракнаха сто гърла: "Аферим!" и "Ашколсун!", и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще остискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? "Чумберчета мили, баюви - замолих се, - дръжте се и ма спасявайте!"
Хем се молех, хем и стисках, и работех с краката. Фукне ли кацата към брега, аз протягам краката и вместо да се блъснат кацата с камъка, блъснат се камъка и мойте крака се връщат във водата. Най-сетне донесоха въжете и ги спуснаха. Вързах с едното кацата, а с другото и себе си - как ги вързах, аз си зная - и тогава се провикнах:
- Тегли-и!
Изтеглих кацата. След нея - и мене. Ходилата ми - в кръв. Кожата по коленете ми - обелена. Дадоха ми гащи, качих се на един катър и - хайде в Хамбардере. Един ми води мулето за оглавника, като на хаджия, а зад мене текнала върволица от стари и млади - краят й не може да си види. Влачат и кацата. Настаниха я агаларите в двора на джамията и обявиха:
- Селска ще бъде, тука ще седи!
Питат ме дали съм съгласен.
- Съгласен съм при едно условие: да се покачи на кацата Кара Сулю и три пъти пред събралите се хора да извика, че дървените обръчи са по-добри.
Качи се Кара Сулю и не само извика, ами и от него си притури:
- Селяни, млади и стари, ако майстор ги направи, дървените обръчи са най-добри! Дървените обръчи са най-добри!
Платиха ми кацата, на това отгоре дадоха ми вълна, мед и восък, та се събраха три товара за една нищо и никаква дънеста каца. Като ме видя баща ми с товара и му разправих защо съм в чужди гащи, очите ми ей такива се опулиха.
След това тръгнаха мераклиите един след друг каци да им правя, разви се алъш-веришът, аман казах от мющерии и от пари. Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!
Тоя изпит беше тежък, на какъвто изпит сетне ми се случи, няма да го забравя никога!
Шест месеца имаше, откакто майсторския пояс бях завързал, ала работата не вървеше. За шест месеца бех направил пет ведра и това се беше алъш-веришът, ако се не смятат три-четири копани, платени с извара. Ако не беше майка ми гъби да бере и да вари - нямаше какво да се яде. Баща ми - стар и болен - работа не можеше да върши. А пък съм и ерген. Идва ми време да се женя.
Не щеш ли, тъкмо в това време един ден идва Кара Сулю Бялковски от Хамбардере и ми казва: "Да ми направиш една каца да събира триста оки извара, само че да мога да я огребвам, като се наведа, с пръсти. Можеш ли?"
- Мога! Защо да не мога?
- Триста оки и да се огребва?
- Триста оки и да се огребва!
- Започвай - заръча ми Сулю. - На Костадиновден я искам вкъщи!
За пари не отвори и дума. Качи се на коня, отиде си и чак тогава ми мина през ума, че в неговата заръка има нещо не в ред: каква ще е тая каца, хем триста оки до събира, хем като се наведеш - да стигаш дъното й с ръка? Да се стига дъното, трябва да е плитка, а за да може плитката каца да събира триста оки - трябва да е горе-долу колкото висока, толкова и широка.
Отивам при баща си и го питам:
- Тъй и тъй, заръчаха ми такава каца, какво да правя?
- Ако си майстор - вика баща ми, - ще я направиш! Не я ли направиш, ще ти излезе лошо име, а името на майстора е главното!
Започнах аз да правя кацата. Труд не жалих, направих я каца и половина, като ти кажат - точно! Колкото широка, толкоз и висока - чамова каца с бели като сирене дъски! Сто пъти премерих може ли дъното й да се огребва с ръка - може! Разглобих я на дъски, натоварих я на мулето и леви-десни - право в Хамбердере. Сглобих кацата в двора на Суля и тъкмо я стегнах в обръчите - ето ти стопанина. Като видя кацата - зарадва се, но като я пипна и напипа дървените обръчи, загуби му се кефа и се намръщи.
- Майсторе, кацата е хубава, ала обръчите й не струват! . . . Може ли такава голяма каца, дето ще събира триста оки, с лескови обръчи да се крепи? Свършило ли се е желязото на тоя свят?
- Като слезеш в града - викам на Сулю, - купи си обръчи и ме викай да ги сложа, а сега - карай с дървените! Дървените са по-яки от железните!
- Яки-слаби, искам я с железни, инак хората ще кажат, че Кара Сулю немал пари да си направи каца с железни обръчи, та я направил с лескови.
Докато се разправяме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира - събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!
- Бре-ей, каква каца! Ама, че кацище! Ако беха обръчите железни - еша си нямаше да има!
Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.
- Тия лескови обърчета - вика му ходжата, - ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника - пак добре!
Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.
- Като ни гледаш помаци - вика ми ходжата, - да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!
Хванаха ме дяволите:
- Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите - халал да ви джумбуша, ако ли останат здрави - хубаво да знаеш: ще те обръсна!
- Обръсни ме! - каза ходжата.
Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:
- Оттук надолу камък ако се претърколи, става на парчета - камо ли каца. От кацата му няма да остане - вика - и треска!
- Добре - казвам. - Дайте ми вода!
Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: "Бог да прости хубавата каца!" Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно "бу-ум!" и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.
Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от отсрещните махали: "Кацата отиде, каца-та-а-а-а!" "Цяла, значи, е кацата" - мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца, и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: "ба-а-ам!" Подрипне към отсрещния: "бу-ум!" Засуче я водата към скалата: "дум-дум" - топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю - пара започна да излиза от главата - шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.
- Лягай да те бръсна! - викам на ходжата.
- Не барай ходжовата брада! - замоли се Кара Сулю. - Двойно ще ти платя! Няма ли брада - няма ходжа!
- Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!
Нямало бръснач.
- Донесете ми ножица!
Обадиха се агаларите:
- Тройно ще ти платим кацата! Недей!
- И петорно да ми я платите - от брадата на ходжата се не отказвам.
Хванаха се двама-трима за ножовете:
- Назад!
Писнаха жените и децата - ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.
- На трески ще ви нацепя!
Сега като приказвам - става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава - пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!
- Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!
Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли, гърмеше: "ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!" Хората - накачили се на дуварите и покривите - гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.
- Майсторе, стига бе!
А като видя, че дялнах и последните косми - хвана си лицето в ръцете и - заплака:
- Немате си вече ходжа! Немаме си ходжа!
Качих се на мулето и тръгнах:
- Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!
Никой не рече нито "сбогом", нито "със здраве".
Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде ума чак като наближих село. Баща ми - стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? - не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.
Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма "добре дошъл", "добре заварил".
- Продаде ли кацата?
- Не!
- Защо?
Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.
- Лягай на земята! - вика баща ми. - Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!
Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми зхавана да ме чука с палицата по дебелото отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.
- Ставай - казва, - главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата - аферим! - И ме целуна. - Мъж си! Тая есен - казва - ще те годим!
- А пари? - вика мама.
- Има ли майсторлък - вика баща ми, - парите сами ще дойдат.
Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.
- Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще я платят, само да си я изтеглиш от вира!
Преди още да наближа Хамбардере - чувам: "ба-ам, бу-ум!" - бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.
- Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем мигнем.
Хвани я, но как? Хамбардере - девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!
- Давайте - казвам - въже!
Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.
За спускането - спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи, хем ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно, няма ли! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша - няма дъно! Викнах да ме изтеглят - не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: "Лию, връщай се, тия зян ще те направят!" Другият ми шушне: "По-добре смърт, отколкото срам!" Рекох: "Втория ще слушам", и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.
Кацата кръжи с водата и аха-а - вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата - замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените - имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.
Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата - напила се с вода - станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.
- Теглете бре!
- Не можем! - чува се отгоре. - Тежко!
Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се е трило на козирката на скалата, до половината се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. "Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?. . . Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата."
"С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!" Реших: "Ще се държа за кацата." И се развиках:
- Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!
Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам - намерих се във водата. Натопи ми се главата, плясна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат:
- Удави се, удави се!
Но видяла, че изплавах заедно с кацата, и завикаха отново:
- Жив е, жив е! Тичайте за въже!
Докато да дойдат с въжето, каквото се е преживяло във водовърта, да се не случва нито на приятел, нито на враг! Кацата мазна, държа я едвам, на това отгоре, разиграла я водата, та се мята като бесна! Хакне се в единия бряг, а че литне към обратния и не гледа дали няма ръцете ми да се пречукат. А удари ли ме в ръцете - водовърта ще ме лапне на една глътка: усещам я водната бургия как в джендема й се ще да ме забие. По едно време дойде ми на ум да възседна кацата, за да мога да я управлявам. Сетни сили дето имах, криво-ляво ги събрах, възседнах я и се понесох върху тая бесна каца, на това отгоре и без гащи.
Гракнаха сто гърла: "Аферим!" и "Ашколсун!", и тогава чак видях, че по двата бряга на реката сума свят се е събрал. Едно ме тровеше, докато стисках с краката разигралата се каца: дали обръчите ще остискат? Дали няма да се скъсат баш когато е най-страшното? "Чумберчета мили, баюви - замолих се, - дръжте се и ма спасявайте!"
Хем се молех, хем и стисках, и работех с краката. Фукне ли кацата към брега, аз протягам краката и вместо да се блъснат кацата с камъка, блъснат се камъка и мойте крака се връщат във водата. Най-сетне донесоха въжете и ги спуснаха. Вързах с едното кацата, а с другото и себе си - как ги вързах, аз си зная - и тогава се провикнах:
- Тегли-и!
Изтеглих кацата. След нея - и мене. Ходилата ми - в кръв. Кожата по коленете ми - обелена. Дадоха ми гащи, качих се на един катър и - хайде в Хамбардере. Един ми води мулето за оглавника, като на хаджия, а зад мене текнала върволица от стари и млади - краят й не може да си види. Влачат и кацата. Настаниха я агаларите в двора на джамията и обявиха:
- Селска ще бъде, тука ще седи!
Питат ме дали съм съгласен.
- Съгласен съм при едно условие: да се покачи на кацата Кара Сулю и три пъти пред събралите се хора да извика, че дървените обръчи са по-добри.
Качи се Кара Сулю и не само извика, ами и от него си притури:
- Селяни, млади и стари, ако майстор ги направи, дървените обръчи са най-добри! Дървените обръчи са най-добри!
Платиха ми кацата, на това отгоре дадоха ми вълна, мед и восък, та се събраха три товара за една нищо и никаква дънеста каца. Като ме видя баща ми с товара и му разправих защо съм в чужди гащи, очите ми ей такива се опулиха.
След това тръгнаха мераклиите един след друг каци да им правя, разви се алъш-веришът, аман казах от мющерии и от пари. Стари майстори хората прекрачваха и при мене идваха, ако че имаше тогава майстори в тоя край повече над сто и двайсет!
Сто и двайсет, ала никой не беше яздил бесна каца в Хамбардере и беше стригал ходжа.
Откъс от "Бургаски странички"
Автор: pencho_zaeka Линк към извора: http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=54611
IІ.След като разнищих рибната кулинария, да взема да опиша водолазните си подвизи.
На строежа си имахме щатен водолаз, който много бързо и без никакви кандърми ме зариби. Мислех да карам официални курсове, та да използвам новопридобитите умения в работата си, но шефовете ме отрязаха…. Заявиха, че не можело жена да върши толкоз мъжка работа. Дрън-дрън! Сякаш не ме товареха като добитък по четиринадесет часа дневно, плюс събота. Естествено, изобщо не ме спряха. Започнах на частни начала. Първите уроци с костюм, тежести, бутилка и мундщук се проведоха в басейн. Инструкторът се видя в чудо. Три часа не можа да ме изкара изпод водата. Кислородът в бутилката свърши още на първия час, дете и мъж посиняха от студ и дезертираха, но аз продължих да кръстосвам дъното на басейна с такова въодушевление, че накрая човекът не ни взе и стотинка!
Готова бях за морето. В началото не те пускат на повече от пет метра дълбочина, и строго следят за колко време си изразходваш въздуха. Но веднъж като се гмурнеш, те обхваща такава еуфория, че забравяш да дишаш! Чувстваш се свободен и лек като перце, всичките ти фобии се изпаряват! Сърцето забавя ритъма си и в един момент разбираш, че май водата, а не сушата, е естествената ти среда…..
(Оххх, размечтах се …)
Сега иде ред на голямата фукня. Всичкото туй, дето го изписах по-горе, хич не съм си го въобразявала. Защото като приключи „урока" се оказа, че съм „издишала" едва тридесет процента от бутилката! Това, по думите на водолаза, го можели само професионалисти, и то със сериозен стаж.
Така че следващият опит беше директно на 15 метра! На едно чудно местенце с много скали близо до Варвара. Там се засякохме с един от моите японци (шефове), който направо се гътна, като ме видя с цялата екипировка.
- Я, лелче ма, ти няма ли да се удавиш? - зазлорадсва той.
За него всички жени над 30 бяха „лелки", а той пък беше самурай! Без майтап. Син на голям японски номенклатурчик от някогашен самурайски род, който притежаваше сериозен пакет акции от фирмата, строяща пристанището. Коронният му номер бе да бие по-младите инженерчета по каските и да им крещи „Ниама модзук!", когато имаха трудности с комуникацията. Безнаказано се разпореждаше с вся и все, самият шеф на проекта не смееше да му излезе напреки. Откровено мразеше всичко българско и му личеше. Даже морето охули - нямало било риба, мътно било, за кво ли си правел труда да се разкарва чак дотук, като долу щяло да му се доспи от скука. Тъй ли, викам си, сега ще ти разнообразя живота.
- Ф-сан, Вие не знаете, ама аз също се занимавам с този спорт. Ще се гмуркаме ли заедно? - питам го подканящо.
- Хъ-хъ-хъ! - хили се снизхоздително - Ти с мен ли ше се равняваш, ма? Аз съм пуро, ма, пуро! (Пуро ще рече професионалист, на японо-английски).
- Ооо, далеч съм от тази мисъл. Но за мен ще е чест, ако се съгласите да ми покажете някои тънкости! - подмазвам се лицемерно.
- Ааайде, от мен да мине. - кандиса той, предвкусвайки новата възможност за подигравки и перчене.
Набързо преразказах този диалог на инструктора, и той се съгласи да ме пусне сама с Ф-сан.
Преди да довърша водолазната история, май трябва да разкажа по-подробно що за птица беше този Ф-сан. Във фирмата работеха общо осем японеца. Той беше трети по ранг, но първи по авторитет. Така да се каже, „кучето" на обекта. С викане, блъскане, ритане, абе - изобщо с агресия, успяваше да избута най-трудното. Така че беше ценен. Но често си сменяше настроенията и човек никога не знаеше кога ще бъде охулен, кога - похвален. Един понеделник всичките осмина се появиха на работа жълто-зелени. Купили си бая поостаряли мидички от пазара, хапнали ги, и като ги налегнал един дри…..и драй…., цяла неделя се мъчили и се карали за тоалетната. Всичките бяха ошмулени и в отвратително настроение, но Ф-сан беше абсолютен първенец. Който му се появеше пред очите, ама без значение виновен или невинен, изяждаше огромна порция калай. Така почти цял ден. Накрая, като се посвършиха жертвите за нахокване, Ф-сан се поогледа за още, и ме забеляза. Тръгна заплашително към моето бюро. Пое си дъх и таман да си отвори устата, аз го изпреварих:
- Шшшт! Не смей да ми викаш! Ако ти е лошо, ходи си легни и стига си тормозил хората!- казах му с тон, нетърпящ възражения.
Той се стъписа от тая неочаквана атака, постоя, повъртя се, накрая чистосърдечно си призна:
- Верно, бе, лелче. Права си. Отивам си за днес! - и ми пусна най-очарователната усмивка, на която бе способен.
На другия ден положението беше далеч по-свежо, даже получих подарък - един бинокъл!
Скоро след тая случка трябваше с Ф-сан да търсим яхта, и то задължително дървена, защото щеше да се използва за измерване на дълбочини с ехолот. Оказа се трудна задача. След дълго и безплодно обикаляне по всички градчета и селца, някой ни насочи към един майстор на лодки в Созопол. Беше един особен ден през май. Уж хубаво време, ама нещо се кумореше и духаше един такъв неопределен вятър. Намерихме лодкаря и току-що завършената му яхта на рибарското пристанище. Ф-сан веднага поиска да я подкара. Собственикът, обаче, го предупреди, че няма много гориво, а и буря се задава, та да не излиза извън пристана. Ф-сан го изгледа като че ли е най-долен плебей и му рече:
- Ти на мен ли ше ми кажеш бе, ахо (ще рече - кретен)? Аз съм кептън, ъндърстенда, кептън! Карал съм влекачи даже, лайно с лайно такова. - разбира се всичкото това на японски, но с тон, който нямаше нужда от превод.
Лодкарят настоя да се качи и той, нищо, че Ф-сан бил кептън. И потеглихме. Да се бяхме отдалечили на не повече от 50 метра от кейчето, когато бензина свърши, и в същото време връхлетя страхотна буря. Сякаш някой отгоре засмука морето, то кипна за секунди и се превърна в бял ад. Яхтата заподскача безпмощно, обаче Ф-сан, нали самурай - даже не трепва. Собственикът извика една друга яхта да дойде да ни изтегли. Ама то не беше лесна работа. Доближиха се другите, но морето ги върти и тях, и нас, хвърлят те въже, ама не можем да го хванем. Най-накрая Ф-сан плонжира с риск да си счупи главата, и го улови. Затегли се към другата яхта. Лека-полека се приближихме към кейчето, и точно преди да акостираме, Ф-сан рече да демонстрира сила, дръпна яко въжето и заби яхтата с всичка сила в един „паркиран" риболовен кораб. В резултат на което тя просто се спука по дължина. Аз сериозно се притесних, щото хич не беше евтина. Обаче самураят ме задърпа, и преди собственика да успее да се възмути, вече търчахме по кея към колата и - въз, да ни няма!
В крайна сметка подходяща яхта се намери от Турция. Ф-сан я кръсти на мое име - Николина ІІ. Може би още може да се види в пристанището!
ІІІ.
Връщам се на варвАрското гмуркане с Ф-сан. Той се беше обзавел с последния писък на модата във водолазното облекло и оборудване, а пък аз - напъхана като салам в едни гумени гащи и горнище, плавници купени от пазара за петарка, и всичко останало - назаем от инструктора. Влизаме полечка, и пред очите ми се разкрива приказен свят! Уж нищо и никакви скали, но какви цветове! Всички нюанси на синьо-зеленото, кафявото, странни отблясъци на светлината, огромни медузи, от които хич не ме беше гнус, щото ги виждах ясно, и за първи път оцених красотата им, мънички рибета, даже морско конче пипнах! Метър по метър стигнахме до пет. Ф-сан със знаци ме пита не ме ли болят ушите и ми показва как да изравнявам налягането. Аз му викам „знам, бе, споко!" и продължаваме. Минахме от другата страна на рифчето. А там - пропаст! Все едно някой изведнъж е срязал брега като масло с горещ нож. Самураят ме дърпа за ръката, на която беше закачен компютъра, да ми проверява въздуха. Аз пускам по едно - две мехурчета и ги гледам как плоско-плоско се издигат до повърхността. Спуснахме се в бездната. Дишането ми съвсем се забави. Завирах се между скалите, въртях се като обезумял пумпал, махах с ръце като с криле колкото ми душа искаше! Ф-сан ме гледа, и не вярва на очите си. Взе да ми показва как трябвало да си държа ръцете чинно прибрани под корема. Ама аз - къде ти - перя се като морска звезда и си правя кълбенца за кеф. Той взе да се ядосва. Нещо ми сочи бутилката, буботи , мръщи се, пресяга се да ме хване за плавника. Ама друг път. Той не знае, че аз във вода съм родена. Така го разигравах сума време, докато го изтощих. Накрая си свърши въздуха, и даде знак, че излиза. Погледнах си дълбокомера - показваше седемнадесет. С неохота го придружих, защото такива са правилата на играта. Щом си показахме главите над водата, той изплю мундщука и се почна една непреводима тирада….как можело да съм толкоз тъпа да се връткам покрай скалите, щото колко опасно било да не си тресна бутилката, не дай си Боже пък да си скъсам маркуча, и как като съм се размахвала така безотговорно, нещо можело да ми отхапе ръката….Че като ме напуши един смях…
-Ф-сан, нали нямаше живот в нашето море, какво да ми отхапе ръката? Някое попче ли?
- Ще ти забраня да се гмуркаш! - ръмжи той.
А от брега инструктор и мъж отчаяно махат да се връщаме, и те ядосани. Почти 80 минути сме били отдолу, това било недопустимо, дрън-дрън, бла-бла. Като позатихнаха страстите, мъмренията и сръдните, Ф-сан ме извика настрани:
- Айде, другата неделя ш' те водя да гледаш руините!
- Нали щяхте да ми забранявате….
- Млъкни, ма! Ше зеем яхтата (за Николина ІІ ставаше дума) и ше тръгнем през нощта, та да стигнем докато водата е още бистра.
Ставаше дума за някакво място близо до Созопол, където Ф-сан вече бил ходил, но било мътно, та нищичко не видял.
Възгордях се, значи! Безинтересно ни било морето, а? Тъпо било, а? Съгласих се веднагически, при условие че вземем и мъж ми. Ф-чо пък изтресе:
- Оня чичка с брадата ли, бе? Много залюхан изглежда….ако земе да се дави, ти си го спасяваш!
Ейииии, вари го, печи го, проклетото си е проклето докрай. Реших, обаче, да не се заяждам, при такива чудни перспективи….
За жалост останаха неосъществени. Баш тогава ме сви кръста, и край на водолазенето.
Ще се наложи дългосрочна абстиненция, но гледам напред с оптимизъм!
А Ф-сан постоя още месец-два, после го изпратиха в Камбоджа, откъдето и до ден днешен ми се обажда да ме подкокоросва за нови подводни авантюри.
Публикувано от aurora на 25.09.2006 @ 16:42:23
What Flavor Martini Are You?
Мартини мартини мартини....много мартинита :) как ви обичам само!!!макар че напоследак предпочитам мохито...мартинито е класика, коктейлите са връх!!!Аз съм ей такова на вкус,а тииииии????
| You Are A Blueberry Martini |
 You are a eclectic drink - liking to change drinks and venues often. You are usually the first of your friends to find a cool new dive bar or cocktail. You should never: Drink mystery drinks strangers hand you. Unless you want to wind up in foreign country. Your ideal party: Is mobile, hopping from party to party. Your drinking soulmates: Those with an Orange Martini personality. Your drinking rivals: Those with a Chocolate Martini personality. |
Един Пакистанец в двора на крал Улаф
Публикувано в http://bpm.cult.bg/ezine/books/?id=718 Автор е FroZZen
Преди да пристигна, един приятел с опит в норвежките общежития ме предупреди: “Не очаквай нищо друго, освен смърдящи пакистанци, които непрестанно готвят пикантни и преди всичко съмнителни манджи.” Да бе, казвам си, точно на мен ли ще ми се падне такъв. Сърцето ми подскача доволно, когато виждам огромния брой блокчета, разположени в стройни редици сред зеленина и се окуражавам още повече, че тук няма как да живеят такива хора.
Ключ, ентусиазъм, вземам на един дъх стълбите до петия етаж. Вратата не е заключена, но няма никой, а от масата невинно ми се усмихват десетина неизмити чинии. Аз сигурно се настанявам последна... Ама че жени, да си оставят чиниите... Аха, днес е неделя, хората са някъде навън, такова хубаво време, август, лято, макар и норвежко.
След като се разбрах със себе си, че това ще да е и няма смисъл да се правя на глезла и да рева, разбира се си поплаках, защото човек е далече от дома, от приятелите, от всичко мило и родно. А отгоре на това нямам одеало и възглавница. И в апогея на моя плач на вратата ми се потропва и разбира се от срам да не ме помислят точно за глезла, припряно замацвам сълзи и сополи и отварям плахо. Обещавам си, че няма да я питам дали мисли все така да не си мие чиниите и че, ако няма нищо против, аз съм вегетарианка и ще ми е малко неприятно да гледам остатъци от месо из общата ни кухня. И тогава идва моментът да си глътна езика, защото на вратата ме посреща не някакво си гигантско женище, което поглъща по десет мъже за закуска обяд и вечеря, ами един мил и невзрачен пакистанец, облечен като за севрния полюс и с шапка, весело килната назад. Хваща ме срам от сълзите ми, но се разговаряме. Той се захваща да си мие чинийките, да чисти на две на три и не е трудно да видя, че няма много опит в тая работа.
Топло е. Кой каквото ще да казва за северната полярна окръжност, не се умира от студ и ако ще да си от Еквадор няма как да не забележиш, че навън слънцето грее, че е зелено и че в крайна сметка тези две якета, дето си ги сложил върху пуловера, те карат да се потиш и да излъчваш не просто миризми, ами зловония. Нищо, нищо, казвам си. Това е клутурният шок. Той скоро ще свикне и ще хвърли якетата. За мой ужас разбирам, че е тук вече втора година.
Шахид, нека му отдадем заслуженото и поне да го нарека с гордо носеното от него име, Шахид учи тежка специалност - инженер по метали или нещо такова, което у мен буди само уважение и завист. Шахид е добро момче, само на 27 и вече има няколко приятелки в Пакистан, plenty, както ми казва един ден, но е виждал само една от тях, на снимка.
Не искам да създавам погрешно впечатление за пакистанците - не след дълго се запознах с много негови приятели. Дори в момента, в който пиша този опит за житие-битие Шахидово, в кухнята ни той беседва с един от многобройните си приятели пакистанци. И те без изключение са чисти, спретнати, отворени. На първия учебен ден групичката на пакистанците, в стил, типичен за бивши английски поданници, се отличава с красиви сини сака, вратовръзки и очевидно уважение към институцията - нещо, което не забелязвам у местните. Аз самата съм по дънки и тениска. Само Шахид е с две якета, не, извинете, с едно. Не знам какво ще прави като падне снегът...
По-интересен феномен е поддържането на чистотата в нашата скромна обща кухня. Само един единствен път видях Шахид да чисти и добре, че не го правеше по-често, защото когато той чисти, не се знае какво може да последва. Една сутрин решихме, че е крайно време да спрем да живеем като прасенцата от оная приказка и внимателно му обясних, че снощи е оставил фурната в ужасно състояние, но онези, които искат да разберат повече за пакистанските употреби на готварската печка, ще трябва да изчакат търпеливо. Разбрахме се кое ще оставим да изчистят норвежците. Захващам се с моята част от кухнята и с женско неразумно доверие оставих Шахид да се занимае с последствията от снощните издевателства над фурната, в която, както знаем, човек предимно пече. Но какво измисля Шахид този път - защо да се поти и да търка, когато може да приложи прагматичните си умения и да свърши същата работа за три пъти по-малко време. И люсва една кофа вода във фурната. Шокирана мога да процедя само едно "Ти си луд," а той ми се усмихва мило като детенце и казва, нищо му няма на пода, нали и без това трябва да се измие. Да бе, на пода нищо му няма, съгласна съм. Опитах се да му обясня, разчитайки на инженерните му познания, че водата има това неприятно качество да влиза където си иска и че на всичко отгоре е много добър проводник. А той само ме поглежда и казва: Which one?
Отказах се да го вразумявам за каквото и да било, но за фурната и начините на готвене наистина се наложи да му обясня. Ето ви нова технология за пържене на картофи: вземате малко хартия за готвене, слагате замръзени картофи, колкото смятате, че ще изядете, поръсвате сол на вкус и поливате с доволно количество олио. Вкарвате ги във фурната и не забравяйте да ги сложите директно върху скарата. Шахид е виждал как се готви с хартия и фолио - това пести миене на съдове и като цяло идеята е много хитра, но Шахид не говори норвежки и когато си купува хартия за готвене, избира два пъти по-евтината, която обаче е опаковачна, а не готварска. Резултатът е една локва олио на дъното на фурната, която за мой късмет пламва и фламбира моите чушки. Кухнята е в дим, противопожарната аларма е готова да се разпищи всеки момент, Шахид излиза от стаята си спокойно и минава през цялата кухня все едно няма нищо. Аз пуфтя и вече съм готова да му скоча на веждите защото то бива безобразие, но това и в Пакистан сигурно го няма. На връщане той забелязва, че нещо там се боря с фурната и че очевидно съм ядосана и решава да се шмугне пак в стаята си. Аз обаче го склещвам навреме и започвам да сипя недоволни коментари: "Казах ти 100 пъти да не поливаш фурната с олио." "Ама не съм я поливал ," "Как не си, гледай какво става тук, не виждаш ли пушека?" "Ммм," казва Шахид и се чуди каква ли ще да е причината. Казвам му да ходи да пита Нютон каква е причината олиото да се стича надолу
Но стига ежедневна проза. Сигурно сте разбрали, че Шахид, а и пакистанците по принцип, носят широки души и дребното оцеляване не ги тормози. Един ден довеждам позната българка вкъщи. Пийваме и си говорим в кухнята, а Шахид се суети около нас. Ходи като обезумял напред назад и когато тенджерата му с ориз и гарам масала игриво започва да прелива на котлона, той се шваща за главата с невинното възклицание: Ой, ой. Моята позната си тръгва и Шахид признава, че много се е развълнувал от нея и че ако не била омъжена, щял да й предложи да се оженят. На мен ми става смешно, защото той е с има-няма три глави по-нисък и с около пет години по-млад от нея, но когато споделям съображенията си, той мъдро поклаща глава: "Аа, Таня, какво разбираш ти от любов! По-високата жена ще ме защитава, а щом е по-голяма, значи е по-мъдра и ще ме направлява в живота." Е, щом е така, добре, съгласявам се.
Шахид може да спечели всяка жена с готвенето си. Особено, ако не обръщаш внимание на мърсотията, оставена след това. Може да спечели много жени и с любовта си и със значението, което й отдава. Няколко пъти слушахме заедно модерната в Пакистан индийска музика, или по-право, той си пуска музиката, така че да не можеш да не я чуеш. Аз индийски не говоря и го моля да ми преведе за какво пеят. Как за какво, за любов естествено, възкликва Шахид. Любовта е най-важното нещо в света и ако двама млади се искат, нищо няма да ги спре. Ето и в Пакистан, продължава той, много хора се опитват да омъжат дъщерите си насила, но повечето двойки в днешно време се вземат по любов. Трябва да си ужасен селянин, за да накажеш дъщеря си така, мъдро заключава Шахид и аз съм съгласна с него. Разговаряме се за любовта и виждам, че в пакистанския светоглед тя има място на първи ред. Дори когато един ден оставаме без част от храната си, защото някой се беше вмъкнал през ноща да похапне, той казва, е, някой е бил гладен, трябва да обичаме ближния и щом е бил в нужда, трябва да му простим. Аз си мисля, че сигурно бая си бил в нужда, за да отмъкнеш замразен бут, хляб и зеленчуци от камерата, но както и да е.
Любов и разбирателство - това е кредото на моя съквартирант от Близкия изток. По тази логика той смята, че всичките съдове в кухнята са общи и една прекрасана неделя грабва най-голямото и хубаво норвежко тенджере под ръка и сварява огромно количество ориз в нея като половината залепва по дъното. Той бърза за сбирка на съотечественици и няма време да се занимава с дребно домакинстване, та небрежно оставя загорялата най-голяма и хубава норвежка тенжера на масата. Подът на кухнята ни преживя първия си сняг, макар и от ориз и се налага да стъпваш много внимателно. Улав, гордият притежател на най-голямата и хубава норвежка тенжера, има нахалството да се прибере точно в неделя, уморен. На всичко отгоре е и гладен, а като за финал, иска да готви точно в най-голямата и хубава норвежка тенжера. Не мога да ги разбера тези норвежци, ей! Той се тюхка, чуди се да мие ли най-голямата и хубава норвежка тенжера или да премери главата на Шахид с нея, но с викингско въздържание преглъща умора и глад и си сготвя нещо друго в тиган. От тогава нататък забелязах как двамата ни норвежки съквартиранти започнаха предвидливо да си прибират тиганите на по-сигурно място. Шахид се прибира на седмото небе от щастие, защото е успял да впечатли една девойка с гозбата си, а ние дружно смразяваме кръвта във вените му с пуританско-европейски лай: защото си оставил кухнята като след бомба?
Шахид е най-разбиращото и човечно същество, което познавам. Когато пуска музика, той не се съобразява дали ти спиш в съседната стая. В рамките на седмица успя да ме събуди с гласа на имама четири пъти и когато изхвърчах от стаята си по пижама, рошава и с полузатворени очи, за да го сръфам със злоба, той притихна на масата като заек, който очаква орелът да го сграбчи, и попита: Ама не ти ли харесва? Какво да кажеш след такъв въпрос, освен да се извиниш или да се направиш на сомнамбул. И реших да се правя, че не забелязвам.
По същия модел се направих, че не забелязвам как един ден краставицата ми изчезна. Знам, че тя е 99% вода, но също знам, че водата се изпарява при условия, различни от тези в хладилника. Ще кажете, какво е една краставица. Само че нека споделя как се шегуват самите норвежци за норвежката краставица: С напредването на есента норвежката краставица намалява, а цената й расте. Тя се продава не на килограм, а на брой. През ноември норвежката краставица става толкова скъпа, че в магазините започва да се предлага със специален норвежки нож, с който можете да си отрежете толкова резенчета, колкото прецените, че ще ви трябват за закуска. Аз за пръв път си купувам от тази специална норвежка краставица и с радост установявам, че няма нищо специално в нея, тоест става за ядене. Шахид ме наблюдава как приготвям таратор и се облизва лакомо. Аз очевидно съм забравила да го почерпя, ама че скръндза!, и той е решил да се самообслужи. Не ме шокира толкова фактът, че е посегнал на краставицата ми, ами това, че дори не беше прикрил следите след себе си. Първият път реших, че не съм изхвърлила опаковката, но когато намерих опаковка от краставица за втори път, нещата станаха съмнителни. В хладилникът жално ме посрешна краставицата ми, с накриво ампутирана половина. Вътрешният ми глас ме посъветва да не споделям с Шахид за мистериозно изчезващи краставици.
Никой не може да разбере широката пакистанска душа по-добре от пакистанците. Затова те се чудят много на дребните ни щураници всеки ден, на европейското ни невежество да ценим живота и накрая, как може да спим по 8, та и повече часа на ден. Часовникът на Шахид звъни в 3 сутринта, когато аз си лягам. Първо невежата в мен си мисли, че той става да се моли, но когато чувам, че излиза от апартамента ми става много съмнително къде ходи посред нощ и какви ги върши. Нали сме отгледани в европейски инкубатор, поръсвани всеки ден със страх от тероризъм, това е най-близко до акъла ми и аз решавам, че Шахид е в дъното на някой грандиозен терористичен план. Започвам да си представят как градът пламва или, оу, гръмва една нощ, как хиляди ревящи пакистанци излизат с голи ножове и режат гърлата на мирно спящите студенти. Това се повтаря няколко нощи. Предразсъдъци, друг път, казвам си, всичко дето разправят за мюсулманите си е чиста истина. Цяла седмица чувам как Шахид се измъква по малките часове на деня и една сутрин любопитството ми толкова нараства, че го попитах какво прави толкова рано навън. Аха, виждам, че го хванах натясно. Шахид има логично обяснение: "Правя един експеримент..." ("аха, тества бомби, това ще да е," мисля аз) "... и понеже всички други взеха удобните времена, се налага да ставам в 3, за да отбелязвам резултатите. Ужасно, ужасно, особено като е студено, знаеш ли как не ми се става от леглото, но ще спя като умра," заявава той с усмивка.
И му вярвам, не знам защо, но му вярвам.
Ключ, ентусиазъм, вземам на един дъх стълбите до петия етаж. Вратата не е заключена, но няма никой, а от масата невинно ми се усмихват десетина неизмити чинии. Аз сигурно се настанявам последна... Ама че жени, да си оставят чиниите... Аха, днес е неделя, хората са някъде навън, такова хубаво време, август, лято, макар и норвежко.
След като се разбрах със себе си, че това ще да е и няма смисъл да се правя на глезла и да рева, разбира се си поплаках, защото човек е далече от дома, от приятелите, от всичко мило и родно. А отгоре на това нямам одеало и възглавница. И в апогея на моя плач на вратата ми се потропва и разбира се от срам да не ме помислят точно за глезла, припряно замацвам сълзи и сополи и отварям плахо. Обещавам си, че няма да я питам дали мисли все така да не си мие чиниите и че, ако няма нищо против, аз съм вегетарианка и ще ми е малко неприятно да гледам остатъци от месо из общата ни кухня. И тогава идва моментът да си глътна езика, защото на вратата ме посреща не някакво си гигантско женище, което поглъща по десет мъже за закуска обяд и вечеря, ами един мил и невзрачен пакистанец, облечен като за севрния полюс и с шапка, весело килната назад. Хваща ме срам от сълзите ми, но се разговаряме. Той се захваща да си мие чинийките, да чисти на две на три и не е трудно да видя, че няма много опит в тая работа.
Топло е. Кой каквото ще да казва за северната полярна окръжност, не се умира от студ и ако ще да си от Еквадор няма как да не забележиш, че навън слънцето грее, че е зелено и че в крайна сметка тези две якета, дето си ги сложил върху пуловера, те карат да се потиш и да излъчваш не просто миризми, ами зловония. Нищо, нищо, казвам си. Това е клутурният шок. Той скоро ще свикне и ще хвърли якетата. За мой ужас разбирам, че е тук вече втора година.
Шахид, нека му отдадем заслуженото и поне да го нарека с гордо носеното от него име, Шахид учи тежка специалност - инженер по метали или нещо такова, което у мен буди само уважение и завист. Шахид е добро момче, само на 27 и вече има няколко приятелки в Пакистан, plenty, както ми казва един ден, но е виждал само една от тях, на снимка.
Не искам да създавам погрешно впечатление за пакистанците - не след дълго се запознах с много негови приятели. Дори в момента, в който пиша този опит за житие-битие Шахидово, в кухнята ни той беседва с един от многобройните си приятели пакистанци. И те без изключение са чисти, спретнати, отворени. На първия учебен ден групичката на пакистанците, в стил, типичен за бивши английски поданници, се отличава с красиви сини сака, вратовръзки и очевидно уважение към институцията - нещо, което не забелязвам у местните. Аз самата съм по дънки и тениска. Само Шахид е с две якета, не, извинете, с едно. Не знам какво ще прави като падне снегът...
По-интересен феномен е поддържането на чистотата в нашата скромна обща кухня. Само един единствен път видях Шахид да чисти и добре, че не го правеше по-често, защото когато той чисти, не се знае какво може да последва. Една сутрин решихме, че е крайно време да спрем да живеем като прасенцата от оная приказка и внимателно му обясних, че снощи е оставил фурната в ужасно състояние, но онези, които искат да разберат повече за пакистанските употреби на готварската печка, ще трябва да изчакат търпеливо. Разбрахме се кое ще оставим да изчистят норвежците. Захващам се с моята част от кухнята и с женско неразумно доверие оставих Шахид да се занимае с последствията от снощните издевателства над фурната, в която, както знаем, човек предимно пече. Но какво измисля Шахид този път - защо да се поти и да търка, когато може да приложи прагматичните си умения и да свърши същата работа за три пъти по-малко време. И люсва една кофа вода във фурната. Шокирана мога да процедя само едно "Ти си луд," а той ми се усмихва мило като детенце и казва, нищо му няма на пода, нали и без това трябва да се измие. Да бе, на пода нищо му няма, съгласна съм. Опитах се да му обясня, разчитайки на инженерните му познания, че водата има това неприятно качество да влиза където си иска и че на всичко отгоре е много добър проводник. А той само ме поглежда и казва: Which one?
Отказах се да го вразумявам за каквото и да било, но за фурната и начините на готвене наистина се наложи да му обясня. Ето ви нова технология за пържене на картофи: вземате малко хартия за готвене, слагате замръзени картофи, колкото смятате, че ще изядете, поръсвате сол на вкус и поливате с доволно количество олио. Вкарвате ги във фурната и не забравяйте да ги сложите директно върху скарата. Шахид е виждал как се готви с хартия и фолио - това пести миене на съдове и като цяло идеята е много хитра, но Шахид не говори норвежки и когато си купува хартия за готвене, избира два пъти по-евтината, която обаче е опаковачна, а не готварска. Резултатът е една локва олио на дъното на фурната, която за мой късмет пламва и фламбира моите чушки. Кухнята е в дим, противопожарната аларма е готова да се разпищи всеки момент, Шахид излиза от стаята си спокойно и минава през цялата кухня все едно няма нищо. Аз пуфтя и вече съм готова да му скоча на веждите защото то бива безобразие, но това и в Пакистан сигурно го няма. На връщане той забелязва, че нещо там се боря с фурната и че очевидно съм ядосана и решава да се шмугне пак в стаята си. Аз обаче го склещвам навреме и започвам да сипя недоволни коментари: "Казах ти 100 пъти да не поливаш фурната с олио." "Ама не съм я поливал ," "Как не си, гледай какво става тук, не виждаш ли пушека?" "Ммм," казва Шахид и се чуди каква ли ще да е причината. Казвам му да ходи да пита Нютон каква е причината олиото да се стича надолу
Но стига ежедневна проза. Сигурно сте разбрали, че Шахид, а и пакистанците по принцип, носят широки души и дребното оцеляване не ги тормози. Един ден довеждам позната българка вкъщи. Пийваме и си говорим в кухнята, а Шахид се суети около нас. Ходи като обезумял напред назад и когато тенджерата му с ориз и гарам масала игриво започва да прелива на котлона, той се шваща за главата с невинното възклицание: Ой, ой. Моята позната си тръгва и Шахид признава, че много се е развълнувал от нея и че ако не била омъжена, щял да й предложи да се оженят. На мен ми става смешно, защото той е с има-няма три глави по-нисък и с около пет години по-млад от нея, но когато споделям съображенията си, той мъдро поклаща глава: "Аа, Таня, какво разбираш ти от любов! По-високата жена ще ме защитава, а щом е по-голяма, значи е по-мъдра и ще ме направлява в живота." Е, щом е така, добре, съгласявам се.
Шахид може да спечели всяка жена с готвенето си. Особено, ако не обръщаш внимание на мърсотията, оставена след това. Може да спечели много жени и с любовта си и със значението, което й отдава. Няколко пъти слушахме заедно модерната в Пакистан индийска музика, или по-право, той си пуска музиката, така че да не можеш да не я чуеш. Аз индийски не говоря и го моля да ми преведе за какво пеят. Как за какво, за любов естествено, възкликва Шахид. Любовта е най-важното нещо в света и ако двама млади се искат, нищо няма да ги спре. Ето и в Пакистан, продължава той, много хора се опитват да омъжат дъщерите си насила, но повечето двойки в днешно време се вземат по любов. Трябва да си ужасен селянин, за да накажеш дъщеря си така, мъдро заключава Шахид и аз съм съгласна с него. Разговаряме се за любовта и виждам, че в пакистанския светоглед тя има място на първи ред. Дори когато един ден оставаме без част от храната си, защото някой се беше вмъкнал през ноща да похапне, той казва, е, някой е бил гладен, трябва да обичаме ближния и щом е бил в нужда, трябва да му простим. Аз си мисля, че сигурно бая си бил в нужда, за да отмъкнеш замразен бут, хляб и зеленчуци от камерата, но както и да е.
Любов и разбирателство - това е кредото на моя съквартирант от Близкия изток. По тази логика той смята, че всичките съдове в кухнята са общи и една прекрасана неделя грабва най-голямото и хубаво норвежко тенджере под ръка и сварява огромно количество ориз в нея като половината залепва по дъното. Той бърза за сбирка на съотечественици и няма време да се занимава с дребно домакинстване, та небрежно оставя загорялата най-голяма и хубава норвежка тенжера на масата. Подът на кухнята ни преживя първия си сняг, макар и от ориз и се налага да стъпваш много внимателно. Улав, гордият притежател на най-голямата и хубава норвежка тенжера, има нахалството да се прибере точно в неделя, уморен. На всичко отгоре е и гладен, а като за финал, иска да готви точно в най-голямата и хубава норвежка тенжера. Не мога да ги разбера тези норвежци, ей! Той се тюхка, чуди се да мие ли най-голямата и хубава норвежка тенжера или да премери главата на Шахид с нея, но с викингско въздържание преглъща умора и глад и си сготвя нещо друго в тиган. От тогава нататък забелязах как двамата ни норвежки съквартиранти започнаха предвидливо да си прибират тиганите на по-сигурно място. Шахид се прибира на седмото небе от щастие, защото е успял да впечатли една девойка с гозбата си, а ние дружно смразяваме кръвта във вените му с пуританско-европейски лай: защото си оставил кухнята като след бомба?
Шахид е най-разбиращото и човечно същество, което познавам. Когато пуска музика, той не се съобразява дали ти спиш в съседната стая. В рамките на седмица успя да ме събуди с гласа на имама четири пъти и когато изхвърчах от стаята си по пижама, рошава и с полузатворени очи, за да го сръфам със злоба, той притихна на масата като заек, който очаква орелът да го сграбчи, и попита: Ама не ти ли харесва? Какво да кажеш след такъв въпрос, освен да се извиниш или да се направиш на сомнамбул. И реших да се правя, че не забелязвам.
По същия модел се направих, че не забелязвам как един ден краставицата ми изчезна. Знам, че тя е 99% вода, но също знам, че водата се изпарява при условия, различни от тези в хладилника. Ще кажете, какво е една краставица. Само че нека споделя как се шегуват самите норвежци за норвежката краставица: С напредването на есента норвежката краставица намалява, а цената й расте. Тя се продава не на килограм, а на брой. През ноември норвежката краставица става толкова скъпа, че в магазините започва да се предлага със специален норвежки нож, с който можете да си отрежете толкова резенчета, колкото прецените, че ще ви трябват за закуска. Аз за пръв път си купувам от тази специална норвежка краставица и с радост установявам, че няма нищо специално в нея, тоест става за ядене. Шахид ме наблюдава как приготвям таратор и се облизва лакомо. Аз очевидно съм забравила да го почерпя, ама че скръндза!, и той е решил да се самообслужи. Не ме шокира толкова фактът, че е посегнал на краставицата ми, ами това, че дори не беше прикрил следите след себе си. Първият път реших, че не съм изхвърлила опаковката, но когато намерих опаковка от краставица за втори път, нещата станаха съмнителни. В хладилникът жално ме посрешна краставицата ми, с накриво ампутирана половина. Вътрешният ми глас ме посъветва да не споделям с Шахид за мистериозно изчезващи краставици.
Никой не може да разбере широката пакистанска душа по-добре от пакистанците. Затова те се чудят много на дребните ни щураници всеки ден, на европейското ни невежество да ценим живота и накрая, как може да спим по 8, та и повече часа на ден. Часовникът на Шахид звъни в 3 сутринта, когато аз си лягам. Първо невежата в мен си мисли, че той става да се моли, но когато чувам, че излиза от апартамента ми става много съмнително къде ходи посред нощ и какви ги върши. Нали сме отгледани в европейски инкубатор, поръсвани всеки ден със страх от тероризъм, това е най-близко до акъла ми и аз решавам, че Шахид е в дъното на някой грандиозен терористичен план. Започвам да си представят как градът пламва или, оу, гръмва една нощ, как хиляди ревящи пакистанци излизат с голи ножове и режат гърлата на мирно спящите студенти. Това се повтаря няколко нощи. Предразсъдъци, друг път, казвам си, всичко дето разправят за мюсулманите си е чиста истина. Цяла седмица чувам как Шахид се измъква по малките часове на деня и една сутрин любопитството ми толкова нараства, че го попитах какво прави толкова рано навън. Аха, виждам, че го хванах натясно. Шахид има логично обяснение: "Правя един експеримент..." ("аха, тества бомби, това ще да е," мисля аз) "... и понеже всички други взеха удобните времена, се налага да ставам в 3, за да отбелязвам резултатите. Ужасно, ужасно, особено като е студено, знаеш ли как не ми се става от леглото, но ще спя като умра," заявава той с усмивка.
И му вярвам, не знам защо, но му вярвам.
---------------------
*Улаф е начинът, по който се произнася на норвежки името Olaf, но авторът признава, че се е възползвал от фонетичната му прилика с една българска дума. Olaf Tryggvason е човекът, въвел християнстворо в Норвегия след много борби.
**Повечето случки в тази история са крайно преувеличени, а някои са измислени. Тя не цели да осмее никой от споменатите народи, нито да претендира за изчерпателност.
Публикувана@2006-01-31
El tigre
de Manuel Vicent (periódico el País)
Durante una tepestad que se desencadenó de repente en mitad de la sabana, un tigre fue alcanzado de lleno por un rayo, y entre los dos se produjo una gran confusión de luz, pero lejos de matarlo o herirlo, la descarga eléctrica sólo trazó sobre la piel del tigre una nueva raya. A partir de ese momento fue un tigre con una raya de más, color fuego, que se veía brillando a mucha distancia. Si este felino tuviera vida interior, semejante suceso podría ser entendido como una gran conquista de su espíritu. Gracias a su poder de concentración para enfrentarse a todos los pelígros había sido capaz de neutralizar la fuerza del rayo, un hecho del que podía sentirse muy orgulloso. Sabiéndolo diferente,todas las fieras de su misma especie, incluidos los leones, comenzaron a rendirle admiración, pero un día fue avistado por unos cazadores furtivos, quienes al advertir su rareza experimentaron un deseo furioso de capturarlo, puesto que este tigre se había convertido en una pieza única,la más cotizada, como una obra de arte. La codicia dividió a los cazadores en dos bandos: unos soñaban con ofrecerlo al zoo de Berlín para que se convirtiera en una estrella de la modernidad; en cambio, otros querían desollarlo, echar su carne a los buitres y vender la piel al peletero más afamado para que entrara abrazado a una mujer fascinante en el Metropolitan Opera House de Nueva York. El tigre supo muy pronto la pasión que había despertado entre sus admiradores, cuyo número iba en aumento día a día, todos armados. Estaba recreado en su gloria cuando oyó silbar muy cerca la primera bala. Era el mensaje que le mandaba un cazador para demostrarle cuánto le quería. A este disparo siguieron varios más, todos con la misma señal. Antes de que las bocas de los rifles formaran a su alrededor un círculo amoroso insalvable, el tigre consigió refugiarse en una mancha boscosa de la sabana. Hasta allí llegaron enseguida otros cazadores con cerbatanas y cápsulas de somníferos. Ni siquiera podía esperar que la noche le protegiera. La raya de fuego brillaba sobre su piel en la ocuridad, y aunque le querían a él nada más, todas las fieras huyeron de su lado al verse descubiertas por aquel resplandor. A medida en que la raya del tigre despertaba más pasión, se ahondaba alrededor la soledad. El rayo lo había elegido para la gloria, y al mismo tiempo lo había condenado. El tigre supo que estaba perdido. El instinto le hizo saber que la belleza sólo esta a salvo y permanece incontaminada cuando es inaccesible.
FIN
четвъртък, 12 юли 2007 г.
понеделник, 9 юли 2007 г.
В началото бяха само тинтириминтири
И така..... след преглеждане на доста прекрасни блогове, реших и аз да си направя един. От доста време имам намерение да започна да пиша(на хартия) мислите си,какво ми се случва и т.н. тривиални работи, но все го отлагам(всъщност го отлагам до безкрайност). Но днес слагам точка и започвам от този момент,това ще бъде началото!
Добре дошли на всички,които поради една или друга причина сте попаднали на моя блог! Едно много топло Yokoso!(това е "добре дошли" на японски)Е,нека се представя: от почти три години живея в Мадрид, Испания защото съм студентка тук. Обожавам Япония, не , аз съм влюбена в Япония... Просто чувството е неописуемо... Намерих един мноооооооооого як блог на един испанец, който е на 3-месечен курс по японски в Япония............ как му завиждам самооооо...много много му завиждам (сменям три различни нюанса на зеленото), но това е благородна завист,момчето е свястно пък и блогът му,както споменах е прекрасен; казва се Un friki en Japón (Едно фрики в Япония),още не знам как стават чудесата в моя блог,но при първа възможност ще му сложа линкче ^.^хихи. Разбира се Un friki en Japón е на испаски,но който го разбира и обича Япония, ще го оцени и то мнооого високо! Просто четейки го все едно виждам себе си, и в един такъв момент човек си казва "А можеше това да съм аз!", та от там и трите нюанса на зеленото... Но в същия момент ми минава през главата мисълта, че всеки получава каквото му се полага! А пък аз не мисля,че го заслужавам,поне не засега,даже в момента получавам повече отколкото заслужавам(и то много повече), та се притеснявам,когато ми дойде фактурата дали ще мога да я понеса... Но това са бели кахъри;други блогове, които ме впечатиха бяха Смокини и черници , който окрих пак заради Япония с google-търсачката, много ми хареса, в голяма степен защото създателят му също се възхищава от Япония като мен,но и като цяло много ми допада и оттам започнах да разглеждам и останалите блогчета на българи по света, по-точно на доста креативни българи...просто зяпнах, не понеже се изненадах от факта че в нашата мила родина се раждат творчески души с иноваторски дух, а поради факта, че просто не подозирах дори и прашинка от цялата тая история с блоговете, как се прави дизайна им и т.н. и се изненадах от това, че има хора, на които им се занимава и които се справят така блестящо,защото това, което видях ми хареса и ме зарадва,абе просто U made my day :) ! И туй са те: Thrill..., Спасителят в ръжта, Безсрамотница, Rimikari, ......уф и хиляди други,но са тооолкова много! Вече си мисля да сложа край на това ми начало,че стана безкрайно и развлачено, как си личи че следвам право,царица съм на казването на малко с мнооого думи, знаци, рисунки, та накрая може и да запея :) но пея доста фалшиво за мое съжаление...
ТА ОТ ВСИЧКО ТОВА АЗ ИСКАХ ДА КАЖА САМО: БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВДЪХНОВЕНИЕТО(за да си създада блог), СЪЗДАДОХТЕ ЧУДОВИЩЕ(макар и още много неопитно идоста безопасничко...)! Благодаря!!!!*дълбок поклон доземи*
Добре дошли на всички,които поради една или друга причина сте попаднали на моя блог! Едно много топло Yokoso!(това е "добре дошли" на японски)Е,нека се представя: от почти три години живея в Мадрид, Испания защото съм студентка тук. Обожавам Япония, не , аз съм влюбена в Япония... Просто чувството е неописуемо... Намерих един мноооооооооого як блог на един испанец, който е на 3-месечен курс по японски в Япония............ как му завиждам самооооо...много много му завиждам (сменям три различни нюанса на зеленото), но това е благородна завист,момчето е свястно пък и блогът му,както споменах е прекрасен; казва се Un friki en Japón (Едно фрики в Япония),още не знам как стават чудесата в моя блог,но при първа възможност ще му сложа линкче ^.^хихи. Разбира се Un friki en Japón е на испаски,но който го разбира и обича Япония, ще го оцени и то мнооого високо! Просто четейки го все едно виждам себе си, и в един такъв момент човек си казва "А можеше това да съм аз!", та от там и трите нюанса на зеленото... Но в същия момент ми минава през главата мисълта, че всеки получава каквото му се полага! А пък аз не мисля,че го заслужавам,поне не засега,даже в момента получавам повече отколкото заслужавам(и то много повече), та се притеснявам,когато ми дойде фактурата дали ще мога да я понеса... Но това са бели кахъри;други блогове, които ме впечатиха бяха Смокини и черници , който окрих пак заради Япония с google-търсачката, много ми хареса, в голяма степен защото създателят му също се възхищава от Япония като мен,но и като цяло много ми допада и оттам започнах да разглеждам и останалите блогчета на българи по света, по-точно на доста креативни българи...просто зяпнах, не понеже се изненадах от факта че в нашата мила родина се раждат творчески души с иноваторски дух, а поради факта, че просто не подозирах дори и прашинка от цялата тая история с блоговете, как се прави дизайна им и т.н. и се изненадах от това, че има хора, на които им се занимава и които се справят така блестящо,защото това, което видях ми хареса и ме зарадва,абе просто U made my day :) ! И туй са те: Thrill..., Спасителят в ръжта, Безсрамотница, Rimikari, ......уф и хиляди други,но са тооолкова много! Вече си мисля да сложа край на това ми начало,че стана безкрайно и развлачено, как си личи че следвам право,царица съм на казването на малко с мнооого думи, знаци, рисунки, та накрая може и да запея :) но пея доста фалшиво за мое съжаление...
ТА ОТ ВСИЧКО ТОВА АЗ ИСКАХ ДА КАЖА САМО: БЛАГОДАРЯ ВИ ЗА ВДЪХНОВЕНИЕТО(за да си създада блог), СЪЗДАДОХТЕ ЧУДОВИЩЕ(макар и още много неопитно идоста безопасничко...)! Благодаря!!!!*дълбок поклон доземи*
Абонамент за:
Публикации (Atom)