Линк към оригиналната статия. Моля ви, четете я натискайки тук! :)
03.11.2007 г. Bulgarian Post
03.11.2007 г. Bulgarian Post
Колко китайци познавате? Какви впечатления имате? Първите граждани на тази страна пристигнаха у нас като дребни търговци на запалки и текстилни изделия, които дори в Китай никой не купува. Те се позакрепиха, отвориха ресторанти, внесоха по-качествени стоки. Сега ту тук, ту там се отварят съвместни предприятия, дори фабрики.
Познаваме китайците като вечно усмихнати хора, които трудно казват "р", но добре знаят да се пазарят. И, в общи линии, това е.
Поради различния бит и трудния за тях български език, малко от тях успяват да се сприятелят с българи. Лесно е да решим, че не желаят. Това всъщност не е така. Оказва се, че младите китайци са учудващо свенливи и много по-големи традиционалисти, отколкото сами биха признали. Лиу се казва първата учителка доброволка, която пристигна да преподава китайски език на китайските паралелки в софийското 18-то училище, където и аз от няколко години се опитвам да запаля в детските главици интерес към любимата ми страна. Тя беше млада жена на 29 години, омъжена и с малко детенце. Отне ми половин година да я изведа из нощна София. Не беше недоверие към мен, по онова време вече бяхме доста близки, но един особен свян. Приличаше на дете, което прави нещо, но знае че е забранено. Беше трогателна. И те повечето са такива – чисти, непокварени от провокации и все още живеят според реалните човешки ценности. За тях дълг, чест, приятелство, покровителство, раздаване, човеколюбие, синовна почтителност и много друг ни са просто думи, лишени от съдържание, а реални ценности, проверени и издържали на хилядолетия история. Дали ще продължи да е така, кой знае.
Когато на 22 години за първи път пристигнах в Китай, единствените китайци, които бях виждала бяха двамата ни учители г-жа Фан Хуа от Нанкинския Университет и г-н У от Шанхай, които за по две години ни бяха преподавали китайски език. Учителят в средновековен Китай е заемал в обществената стълбица трето място непосредствено след самия император и след родителите. И макар тъмният период на Културната революция (1966-76) да срина авторитета на интелектуалците, сега статуквото е напълно възстановено и мястото в социалната стълбица на учителите специално е много високо.
Каква е разликата между българския и китайския учител? От една страна чувството за лично достойнство, което струи от тези хора, неизбежно те държи на известна дистанция. От друга страна обаче, учителите в Китай имат по-тесни връзки с учениците си, отколкото в България. Например случи се така, че лежах около две седмици в болница в Нанкин и двете преподавателки, в чиито часове все пак влязох (признавам, не бях най-усърдната студентка), дойдоха всяка с кошница плодове и цветя. Когато изразих учудването си, че са отделили от времето си за мен, те казаха, че ние, чуждестранните студенти, се нуждаем от още по-голямо внимание от китайчетата, защото сме далеч от дома и няма кой да ни помогне. Като поживях по-дълго там, се запознах и с други хора. Ще опиша само няколко от образите, които ми изникват, когато си спомням.
Да вземем за пример хората по улиците. Те карат велосипеди, вървят прегърнати, като прегръдката между мъже е също толкова срещана, както между жени и двойки. И младежите и по-възрастните са еднакво любопитни. Особено в градове, в които рядко се вижда чужденец, могат да ви наобиколят, засмяно да хвърлят в лицето ви едно дръзко "hallow"!, почти единствената английска дума, която доскоро можеше да се чуе навсякъде, и да чакат вашата реакция. Разбира се, най-добре е да знаете китайски език, така ще успеете да участвате като равностоен партньор в играта. Ако имате добро чувство за хумор и подчертаете дължината на носа си (китайците са рисували чужденците с нос като на Пинокио), особеностите на фигурата или други несъвършенства, нищо чудно скоро да обядвате на обща трапеза и да спечелите куп верни приятели.
Аз съм пълна и където и да отида, китайците се обръщат и ме гледат, после сочат, цъкат с език и казват: "Леле, колко е дебела!" Ако съм в настроение, се обръщам и казвам: "А не съм ли красива!" И те веднага започват да кимат с глава, красива си, красива, брей и китайски знаеш. Така съм се запознала с много различни хора. Със старци, които тренират в парка или на улицата тайдзицюен или изпълняват любими арии от пекинската опера, с младежи велорикши, които предлагат за само петстотин юана да ти покажат красотите на някое езеро или просто да разгледате пекинските хутуни. Като се позаговорите, цената може да падне и на 100 юана, а ако сте склонни да дадете косъм от светлите си коси, току виж и двадесет юана станат достатъчни за романтичната обиколка.
Тъй като все още сравнително малко чужденци владеят китайски в по-голяма степен от някое "Ни хао!" (здравей) и "Сиесие" (благодаря), затова ако видят, че може да си кажете някоя приказка, китайците винаги ще намерят време да обсъдят с вас предимствата на чужбина и Китай, ще ви разпитат за заплатата ви и с болезнен интерес ще чакат да чуят мнението ви за самите тях.
Тъй като обикновено чужденецът е просто зашеметен от различните усещания и приключения, отговорът ще е ласкателен и китаецът събеседник след комплимента ще се плесне с двете ръце по бедрата. После усмихнат дълго ще обяснява как чужденецът е потвърдил истината за правилността на китайския начин на живот. Малко тъжно усещане оставя един такъв разговор обаче. Всъщност те все още не са придобили онова самочувствие, присъщо на гражданите на богатите държави. И отново онова усещане за детска неподправеност, когато ги похвалиш, че добре се справят. И тъжни са не те, а ти, защото знаеш какъв е светът, към който те така бързат да се приобщят и неволно си мислиш, че не ти се ще след десет или двадесет години тези приветливи хора да те посрещат единствено с желанието да извършат сделка. Плащай и заминавай.
За тях съвсем не е очевидно, че в момента целият свят иска да научи китайски език, да се пресели при тях, да ги изучава и дискутира. Те са интересните, самобитните. И аз съм една от белите "лаоуайки" (чужденки), които са обсебени от идеята да проумеят тази страна. Но съм привърженик на това да остана наблюдател, а не да се намесвам с цел да променям нещо.
Китайците винаги се интересуват от това колко богата е една държава. Ако кажа обаче, че получавам колкото тях или по-малко, няма да повярват, защото все още трудно ни различават и мислят, че всички с бяла кожа са задължително американци или западно-европейци.
На лицата на китайците се чете всяка емоция и те реагират непосредствено на уважение и обич. Вашата усмивка ще предизвика сто усмивки. Ако сте надменен и вечно недоволен, те само ще вдигнат рамене и ще си кажат, че сте чужденец и никакви чудатости не могат да ги смаят. Истината е, че и по пижама да се разхождате, надали ще привлечете повече погледи от обикновено, просто защото чужденците априори са странни птици. Но каквото и да правим, не можем да ги учудим толкова, колкото те нас.
Ще разкажа най-показателната случка за целия ми престой в Китай. Стипендията естествено не ми стигаше и към края бях останала съвсем без пари. Тъй като свиря на китара и пея, потърсих работа в един бар, в който всяка вечер имаше жива музика. Взеха ме на работа и цял месец по половин час на вечер пеех за посетителите. Десетина дни, преди да се върна в България, дойде една шумна компания, само от мъже и един от тях след песните ми дойде да ме поздрави. Той каза обичайните комплименти, после директно ме попита какво ми трябва. Аз се стреснах и казах, че нищо не ми трябва, но той настояваше, че след като пея в бар, аз със сигурност имам нужда от нещо. Без да мисля, казах че ми трябва самолетен билет от Нанкин до Пекин, защото имах ужасно много багаж. Той кимна и каза, че може да се уреди. После всичко стана като на сън. На следващия ден той ме заведе в един билетен офис, купи ми билет до Пекин, не се отдели от мен и накрая ме изпрати с колата си до летището и през цялото време не намекна нищо неприлично, нито поиска нещо в замяна. Аз го попитах защо прави всичко това и той каза думи, които ще помня до края на живота си: "За да запомниш Китай с добро!"
Така и стана…
Автор: Яна Шишкова
(предишна част: Да запомниш Китай с добро - част 1)
Материал на Bulgarian Post
Познаваме китайците като вечно усмихнати хора, които трудно казват "р", но добре знаят да се пазарят. И, в общи линии, това е.
Поради различния бит и трудния за тях български език, малко от тях успяват да се сприятелят с българи. Лесно е да решим, че не желаят. Това всъщност не е така. Оказва се, че младите китайци са учудващо свенливи и много по-големи традиционалисти, отколкото сами биха признали. Лиу се казва първата учителка доброволка, която пристигна да преподава китайски език на китайските паралелки в софийското 18-то училище, където и аз от няколко години се опитвам да запаля в детските главици интерес към любимата ми страна. Тя беше млада жена на 29 години, омъжена и с малко детенце. Отне ми половин година да я изведа из нощна София. Не беше недоверие към мен, по онова време вече бяхме доста близки, но един особен свян. Приличаше на дете, което прави нещо, но знае че е забранено. Беше трогателна. И те повечето са такива – чисти, непокварени от провокации и все още живеят според реалните човешки ценности. За тях дълг, чест, приятелство, покровителство, раздаване, човеколюбие, синовна почтителност и много друг ни са просто думи, лишени от съдържание, а реални ценности, проверени и издържали на хилядолетия история. Дали ще продължи да е така, кой знае.
Когато на 22 години за първи път пристигнах в Китай, единствените китайци, които бях виждала бяха двамата ни учители г-жа Фан Хуа от Нанкинския Университет и г-н У от Шанхай, които за по две години ни бяха преподавали китайски език. Учителят в средновековен Китай е заемал в обществената стълбица трето място непосредствено след самия император и след родителите. И макар тъмният период на Културната революция (1966-76) да срина авторитета на интелектуалците, сега статуквото е напълно възстановено и мястото в социалната стълбица на учителите специално е много високо.
Каква е разликата между българския и китайския учител? От една страна чувството за лично достойнство, което струи от тези хора, неизбежно те държи на известна дистанция. От друга страна обаче, учителите в Китай имат по-тесни връзки с учениците си, отколкото в България. Например случи се така, че лежах около две седмици в болница в Нанкин и двете преподавателки, в чиито часове все пак влязох (признавам, не бях най-усърдната студентка), дойдоха всяка с кошница плодове и цветя. Когато изразих учудването си, че са отделили от времето си за мен, те казаха, че ние, чуждестранните студенти, се нуждаем от още по-голямо внимание от китайчетата, защото сме далеч от дома и няма кой да ни помогне. Като поживях по-дълго там, се запознах и с други хора. Ще опиша само няколко от образите, които ми изникват, когато си спомням.
Да вземем за пример хората по улиците. Те карат велосипеди, вървят прегърнати, като прегръдката между мъже е също толкова срещана, както между жени и двойки. И младежите и по-възрастните са еднакво любопитни. Особено в градове, в които рядко се вижда чужденец, могат да ви наобиколят, засмяно да хвърлят в лицето ви едно дръзко "hallow"!, почти единствената английска дума, която доскоро можеше да се чуе навсякъде, и да чакат вашата реакция. Разбира се, най-добре е да знаете китайски език, така ще успеете да участвате като равностоен партньор в играта. Ако имате добро чувство за хумор и подчертаете дължината на носа си (китайците са рисували чужденците с нос като на Пинокио), особеностите на фигурата или други несъвършенства, нищо чудно скоро да обядвате на обща трапеза и да спечелите куп верни приятели.
Аз съм пълна и където и да отида, китайците се обръщат и ме гледат, после сочат, цъкат с език и казват: "Леле, колко е дебела!" Ако съм в настроение, се обръщам и казвам: "А не съм ли красива!" И те веднага започват да кимат с глава, красива си, красива, брей и китайски знаеш. Така съм се запознала с много различни хора. Със старци, които тренират в парка или на улицата тайдзицюен или изпълняват любими арии от пекинската опера, с младежи велорикши, които предлагат за само петстотин юана да ти покажат красотите на някое езеро или просто да разгледате пекинските хутуни. Като се позаговорите, цената може да падне и на 100 юана, а ако сте склонни да дадете косъм от светлите си коси, току виж и двадесет юана станат достатъчни за романтичната обиколка.
Тъй като все още сравнително малко чужденци владеят китайски в по-голяма степен от някое "Ни хао!" (здравей) и "Сиесие" (благодаря), затова ако видят, че може да си кажете някоя приказка, китайците винаги ще намерят време да обсъдят с вас предимствата на чужбина и Китай, ще ви разпитат за заплатата ви и с болезнен интерес ще чакат да чуят мнението ви за самите тях.
Тъй като обикновено чужденецът е просто зашеметен от различните усещания и приключения, отговорът ще е ласкателен и китаецът събеседник след комплимента ще се плесне с двете ръце по бедрата. После усмихнат дълго ще обяснява как чужденецът е потвърдил истината за правилността на китайския начин на живот. Малко тъжно усещане оставя един такъв разговор обаче. Всъщност те все още не са придобили онова самочувствие, присъщо на гражданите на богатите държави. И отново онова усещане за детска неподправеност, когато ги похвалиш, че добре се справят. И тъжни са не те, а ти, защото знаеш какъв е светът, към който те така бързат да се приобщят и неволно си мислиш, че не ти се ще след десет или двадесет години тези приветливи хора да те посрещат единствено с желанието да извършат сделка. Плащай и заминавай.
За тях съвсем не е очевидно, че в момента целият свят иска да научи китайски език, да се пресели при тях, да ги изучава и дискутира. Те са интересните, самобитните. И аз съм една от белите "лаоуайки" (чужденки), които са обсебени от идеята да проумеят тази страна. Но съм привърженик на това да остана наблюдател, а не да се намесвам с цел да променям нещо.
Китайците винаги се интересуват от това колко богата е една държава. Ако кажа обаче, че получавам колкото тях или по-малко, няма да повярват, защото все още трудно ни различават и мислят, че всички с бяла кожа са задължително американци или западно-европейци.
На лицата на китайците се чете всяка емоция и те реагират непосредствено на уважение и обич. Вашата усмивка ще предизвика сто усмивки. Ако сте надменен и вечно недоволен, те само ще вдигнат рамене и ще си кажат, че сте чужденец и никакви чудатости не могат да ги смаят. Истината е, че и по пижама да се разхождате, надали ще привлечете повече погледи от обикновено, просто защото чужденците априори са странни птици. Но каквото и да правим, не можем да ги учудим толкова, колкото те нас.
Ще разкажа най-показателната случка за целия ми престой в Китай. Стипендията естествено не ми стигаше и към края бях останала съвсем без пари. Тъй като свиря на китара и пея, потърсих работа в един бар, в който всяка вечер имаше жива музика. Взеха ме на работа и цял месец по половин час на вечер пеех за посетителите. Десетина дни, преди да се върна в България, дойде една шумна компания, само от мъже и един от тях след песните ми дойде да ме поздрави. Той каза обичайните комплименти, после директно ме попита какво ми трябва. Аз се стреснах и казах, че нищо не ми трябва, но той настояваше, че след като пея в бар, аз със сигурност имам нужда от нещо. Без да мисля, казах че ми трябва самолетен билет от Нанкин до Пекин, защото имах ужасно много багаж. Той кимна и каза, че може да се уреди. После всичко стана като на сън. На следващия ден той ме заведе в един билетен офис, купи ми билет до Пекин, не се отдели от мен и накрая ме изпрати с колата си до летището и през цялото време не намекна нищо неприлично, нито поиска нещо в замяна. Аз го попитах защо прави всичко това и той каза думи, които ще помня до края на живота си: "За да запомниш Китай с добро!"
Така и стана…
Автор: Яна Шишкова
(предишна част: Да запомниш Китай с добро - част 1)
Материал на Bulgarian Post
3 коментара:
Здравей!
Изключително много се радвам, че си публикувал моя статия. Оригиналът е отпечатан в една книжка, но съм го постнала и на сайта ми за Китай:
www.china-18sou.edax.org
в рубриката "Българи говорят за Китай.
Правя сайта от една година и е с претенции за мини енциклопедия по Китай на български език.
Поздрави,
Яна
Wow! Много ти благодаря за коментара! ще сложа линк към сайта ти и ще спомена за книгата! а статията ти ми е даже мноого любима! :) Пожелавам ти много успехи! Ива :)
ПС.Не мога да повярвам, че някой е прочел блога ми и най-вече , че този някой е автор на статия,на която много се възхищавам!!!!! ^-^
Не заслужавам ;)))
Още повече, че очевидно си приличаме по любовта към Изтока!
А иначе, боя се, че блогът, който е yanashishkova ... отдавна не го списвам, защото другият, за Китай, си е много по-сериозен и вече привлича и други автори, което беше и първоначалната цел ;)
Да си жива и здрава и много плодовита!
Яна
Публикуване на коментар