Нагоре по ескалатора, който води надолу

Линк към статията! :) Натиснете туууууук!
20.10.2006 10:06

Дайте да спрегнем няколко глагола.

Българският език, както е известно, не притежава инфинитив, но затова пък има чудесен набор от склонения, наклонения, поклонения и други -нения.

И въпреки доброто желание и усилията на Другарката Петрова, употребата на повечето от тях си остава известна само на шепа избрани щастливци, като повечето от тях живеят или в минало -нение, или поне в страдателно такова.

Ако бихте били така търпеливи да ме изслушате докрай, може би това, което в противен случай би било “беше”, би могло да бъде “ще бъде”.

“Не се отплесвай”

Не съм се. Просто винаги избирам най-заобиколния път, стига да съществува. Това противоречи на природата на зодията ми, представителите на която са известни с праволинейността си, особено когато се отнася до излизане от правия път.

И така, в живота на всеки от нас рано или късно настъпва така наречената “повратна точка”. Проблемът с тази Точка е, че е винаги зле дефинирана, а в много случаи е размазана в линия с неясно начало, край и направление.

Повратните Точки се делят на две подТочки, които всъщност са междулиния, според това дали резултатът от “повратът” е добър или не толкова добър. И тъй като природата на човека е да анализира, всяка от тези две подТочки се разлага на по още две подТочки според това чия гледна Точка/линия се възприема за вярна, като крайният резултат е многоТочие/петолиние, макар че в крайна сметка кашата е една и съща.

С риск сериозно да разтревожа голяма част от трезвеното математическо общество, Точката може да приема безкрайно много форми. Точкуваният Екземпляр много рядко предусеща идването й преди да стъпи върху нея и да се подхлъзне вихрено, което е и причината за това Точката да е размазана в линия.

И тъй като дължината на линията е правопропорционална на съпротивлението, безобразните инати се пързалят най-дълго и обикновено завършват приключението с охлузен задник и/или самочувствие, защото Точката винаги те премята. Да се бориш с Точката е като да се катериш нагоре по Ескалатора, Който Води Надолу.

“Ха, тарикат! Колко пъти си търчал нагоре по ескалатора, който води надолу!”

Търчал съм, ами, кой не е. И винаги ескалаторът е побеждавал, защото щом въпросът опре до праволинейност, ескалаторите нямат равни. Освен това говорех метафорично.

Но да се върнем на въпроса за спреженията.

Не знам другите хора как се отнасят към обикновените вещи от бита, но аз от много малък съм възприел един по-особен възглед в тази насока, а именно че всяка вещ си има душа, а съответно и нрав, навици, емоции и прочее изначално човешки качества.

Този нестандартен поглед върху нещата несъмнено е дълбоко вкоренен в гените на роднините ми по майчина линия, където е имало такива светли личности, които упорито са отказвали да свалят пръст от копчето на асансьора, докато последният не пристигне на желания етаж, поради страх, че в противен случай машината ще изхълца ехидно и ще спре между етажите завинаги.

Моята вяра, че хората и нещата са добронамерени докато не ги ритнеш по пищяла, ме предпазва от подобни изпълнения, но се е случвало да имам и разюздани пререкания с различни видове хардуер, повечето от които завършват земния си път в кофата за боклук или, в зависимост от това дали съдържат интегрални схеми или не, под поялника.

Не такъв е случаят с ученическата ми чанта. Въпросът за вечността й, който неведнъж е бил повдиган от роднини и приятели, беше внезапно решен в тяхна полза след откритието от моя страна, че химикалки, монети и други ценни предмети са се изнизвали незабелязано и безвъзвратно в продължение на незнайно колко време през цепнатина в дъното.

Отговорът на въпроса защо на цепнатината не й е била обръщано необходимото внимание толкова дълго време се крие във факта, че въпросната чанта всъщност има три дъна, продукт на безчет саморъчни надграждания през последните десет години, които имаха за цел да направят оригиналния продукт неуязвим за негативните влияния на времето и пространството.

Заедно с трите дъна трябва да бъдат споменати двата допълнителни ципа, затварящи се в противоположни посоки, арматурата от жилав дънков парцал, удобен джоб за моливи, отнет от специално купена за целта евтина чанта, и таен джоб с таралежка, който излезе толкова сполучлив, че веднъж годишно го преоткривах и с умиление, и сълзи на очи вадех отдавна забравени вещи от него.

“Не забравяй и специалния джоб за дискети”

Предпочитам да го забравя – пълно фиаско. Дизайнът налагаше всичко ръбесто в чантата да се завира между 16-тия и 17-тия ми прешлен, а джобът беше окончателно премахнат, след като забелязах, че очертанията му се виждат дори през дънковата арматура, отчасти поради видимата отвън тропоска.

Не е лесно да се опише с думи прости любовта ми към тази чанта. Някои неща никога не се променят на по-дълбоко ниво, макар че след петнайсет години биха могли да приемат малко по-различна повърхностна форма.

И така, Точката обяви присъствието си. И аз си купих Нова Чанта, и оставих Старата Чанта в Гардероба, и видях, че Покупката беше Добра. И глаголът “имам” беше спрегнат, впрегнат и наклонен, докато не се превърна в “имах”, макар че строго погледнато Старата Чанта все още съществува и в този смисъл е Вечна докато не бъде изхвърлена.

Малка победа в спора, но трябва да се радваме и на малките неща.

Интересно е обаче поведението на Точкуваната Единица в момента, в който осъзнае, че е обект на Точкуване. Погледнато в перспектива, в момента на покупката Точкуваната Единица вече се е пързаляла с шеметна скорост от известно време, размазвайки Точката в дълга и криволичеща линия.

Това прозрение, за съжаление, обикновено идва прекалено късно, така че и да викаш “Спрете, искам да сляза!”, никой не може да реагира адекватно.

“Е, то си е закон – ако няма съпротивление, колкото по-дълго си набирал скорост, толкова повече време ще ти трябва да спреш...”

Както споменахме по-горе, обаче, за разлика от физиката, в живота всяка съпротива само те кара да се пързаляш по-дълго, затова най-добре да се оставиш на течението и да се забавляваш по пътя.

И тъй като осъзнах, че Точката е била настъпена преди повече от половин година, когато си смених специалността, университета, квартала, квартирата и любимата бира, реших да се попързалям още половин година.

И така си смених слушалките, които също като Старата Чанта бяха надграждани безброй пъти и имаха Допълнителна Ламаринена Рамка, която в слънчеви дни блестеше като ореол, използваха седмия подред кабел, имаха дупки от цигари по дунапрена и се разпадаха на три части при по-бодра крачка, срещу което не помагаше дори и тефлонова лента за облицоване на водопроводни тръби.

И така си смених очилата, по рамките на които вече растеше тучна зеленина, а лещите оцветяваха целия свят в онзи неповторим нюанс на жълтото, от който ти се насълзяват очите и се олигавяш несъзнателно.

И така смених лаптопа, който тежеше два пъти колкото “Марица”-та, на която майка ми е пишела докато аз съм ходел прав под масата, който имаше нужда да бъде подканван любезно да се включи и, ако обича, да престане да пищи, използваше третия си подред харддиск и имаше няколко дупки в корпуса, дължащи се на пиромански ефекти и неколкократни изпускания върху бетонни повърхности, съпроводени със звучни пукания.

И така се освободих от косата си, както и по-голямата част от брадата, заради които всички, които ме познаваха по-слабо, се кръстеха скришом и шепнеха “Помилуй” всеки път, когато ме видеха.

И така се отървах от три чувала тениски, чорапи и други текстилни изделия, която една приятелка учтиво, но непреклонно отказваше да нарича “дрехи”, и страшно се забавлявах, докато тя ми подаваше пуловери в пробната.

По-маловажните неща не се забелязват при тази скорост вече. Имам едно моливче от 1998-ма, но не знам колко ще издържи на спрежението.

“Не се впрягай толкова”

Не се впрягам, нито пък се напрягам. Недейте и вие.

Александър Хаджииванов