Линк към статията. Моля, четете я в оригинал оттук! Благодаря! :)
29.10.2007 г. Bulgarian Post
Срещата с Китай е подобна на случайна среща с бомба на пътя – може и да гръмне, а може и да не гръмне - но каквото и да се случи, този ден се запомня завинаги.
За тази магична страна са писали мнозина и са я представяли под всеки възможен ъгъл. Затова няма да правя анализи, нито ще разкажа за забележителностите, които видях там. Ще разкажа за моите приятели китайците.
Бях трети курс студентка в специалност "китаистика" в Софийския Университет, когато ме одобриха да замина за едногодишна специализация в Китай. Не знаех какво да очаквам, но бях обзета от такава треска, че дори нямах време да се уплаша истински. И ето, в един прекрасен августовски ден руският самолет ТУ 154 кацна на летище Пекин. Беше 1998 година и летището все още не беше с грандиозните размери, които видях седем години по-късно. Първото нещо, което забелязах бяха двадесет километра високи стройни тополи и странни чуждоземни зелени храсти, от които нито едно стръкче не бе по-високо от съседното.
Обхвана ме едно особено чувство за безвремие, сякаш времето бе спряло и нямаше намерение да продължи. Това чувство не ме остави до края на престоя ми там. След излизането от магистралата, веднага попаднахме в задръстване. Това е нещо съвсем характерно за Пекин. Макар да е изключително добре планиран град, с широки улици и булеварди с шест платна в едната посока, колите са повече, отколкото може да поемат улиците и от година на година става все по-сложно да се намери решение. Онзи ден, пребита от умората още от самолета, едвам издържах жегата, смучех и плюех прахта и си мечтаех за вода и постеля.
Толкова по-голямо беше учудването ми, когато през 2005 и отново през лятото пристигнах в Пекин и всичко се беше променило напълно. Вместо ниски сгради със синкав оттенък виждах високи модерни блокове и "даша" – небостъргачи. Моя приятелка ми обясни, че строителството се деляло на старо (сгради на десет и повече години), остаряващо (на 3-4 години) и ново – строено през последните месеци. "Старите" сгради китайците "издълбават". Оставят само носещите стени и ги запълват наново, като отвън покриват с най-съвременни материали. Най-много – със синьо стъкло. Между сградите задължително оставят място за малки паркови пространства, които се формират около статуя, каменна композиция или вода. Повечето от растенията са в саксии, а не засадени в почвата. Няколко дена по-късно разбрах защо. Когато храстите и цветята увехнат, през нощта минават градинари с нови саксии и заменят с цъфнали растения. На сутринта градинката е съвсем различна и човек остава с усещането, че е на ново място.
Друго огромно постижение, което ме потресе, беше успешната борба със суровия пекински климат и замърсяването. Пекин се намира близо до пустинята Гоби. Целогодишно върху града се изсипват на талази тонове дребен пясък, който прави лятната жега още по-непоносима, тъй като полепва по изпотеното тяло и добавя собствената си температура към изстрадалата ви кожа. Съчетано с високата влажност и близостта на Бохайско море, пътешествието ви може наистина да бъде помрачено.
Какво правят китайците. Първо, с ясна мисъл и поглед в бъдещето, правителството успява да измести от пределите на общината почти всички предприятия и фабрики, замърсяващи въздуха на Пекин. Второ, макар и много скъп метод, дори и при леки облаци през най-жарките дни на лятото, самолети се извисяват над нивото на облаците и ги ръсят със сребърен нитрат. Влагата се кондензира и тропически порой за час-два измива улиците на града. По този начин и температурата пада с няколко градуса. Разбира се, само кмета на Пекин може да каже за всички усилия, които се полагат за подобряване на живота на населението, но едно е пределно ясно. Това е решимостта и далновидността на лидерите да оставят за поколенията едно по-добро място.
В Китай всичко се планира с размах. Никой не мисли за сграда или уличка. Ако строят нещо, направо на мястото на старото строят нов квартал. Ако са решили да направят силно впечатление – няма да построят лунапарк, а ще излъскат позагубилите блясък старинни архитектурни комплекси и манастири, ще построят нови и ще ви предложат сто места да се чудите кое по-напред да посетите.
Например, през 2005 година тъкмо откриваха район под формата на три километра дълга улица, където да се намират всички фирми, магазини, посредници, свързани с бяла техника. Всички сгради бяха още празни и хора изобщо не се виждаха. И това посред бял ден в 18 милионен град, като се броят четирите милиона туристи, които всеки ден обикалят града. Като в приказка за призраци. Попитах къде са хората. Отговориха ми, че след седмица кметът щял да среже лентата на новия обект, т. е. официално щял да открие три километра сгради, които включват всичко необходимо: офиси, жилищни сгради, ресторанти, магазини.
За всеки китаец има най-различни обстоятелства, с които е принуден да се съобразява в живота си. Но едно сякаш е втъкано в характера на цялата нация – да не си "изгубиш лицето", т.е. да не се посрамиш пред госта, семейството, ръководството. Може би точно тази черта в характера обяснява вниманието, с което китайците се готвят за Олимпиадата през 2008 г. Три години преди събитието, те вече бяха построили цяло олимпийско градче с общежития за спортистите, стадиони, магазини, заведения. Целият комплекс се намира в северозападната част на Пекин.
Там има специален магазин, в който ви представят няколко вида чай под формата на чаена церемония и можете да купите най-фин порцелан, заедно с комплекти за сервиране и разбира се прекрасни сортове чай. До него има друг изключителен магазин, специално за копринени изделия. Преди да влезете в същинската част и да пожелаете за момент да се превърнете в Рокфелер и вместо шалче или спално бельо просто да купите целия магазин, любезните домакини ви показват стъпка по стъпка процеса на производство. От фазите на насекомото през пеперуда, червей и буба до процеса на изкарването на нишката, обработката, избелването и тъкането както на фини материи, така и на пълнеж за най-меките одеала, които някога ще докоснете. Разказаха ни, че има два вида пашкули. В едните се свива само едно червейче, то тъче една единствена нишка и от такива буби се правят най-качествените материи. Във вторите пашкули има две червейчета – мъжко и женско. Тъй като те тъкат две нишки, краищата им се преплитат и затова от тях се правят одеала и "по-груби" тъкани, ако думата "груб" изобщо може да се употреби за тези изделия.
Автор: Яна Шишкова
(Продължение: Да запомниш Китай с добро - част 2)
Материал на Bulgarian Post
Няма коментари:
Публикуване на коментар